— Велика! Аз…
— Замълчи! — извика Елейн и гласът ѝ прогърмя.
Чезмал се присви и се огледа, сякаш очакваше пазачите отвън да нахлуят. Там трябваше да има Родственички, които да държат щита на Чезмал. Елейн ги усети. Никоя не влезе въпреки звука. Родственичките изпълняваха заповедите ѝ, колкото и странни да бяха.
— Ти си по-нищожна от плъх — каза Елейн с променения си глас. — Беше пратена, за да утвърдиш славата на Великия господар, но какво направи? Позволи да бъдеш пленена от тези глупачки, от тези деца?
Чезмал заплака.
— Аз съм прах, Велика. Аз съм нищо! Провалихме те. Моля те, не ме унищожавай!
— А защо не? — изръмжа Елейн. — Работата точно на твоята група беше белязана с провал след провал! Какво си направила, та да може да ме убеди да ти позволя да живееш?
— Убихме много от тези глупаци, които работят срещу Великия господар! — проплака Чезмал.
Елейн потръпна, а след това се стегна, сътвори бич от Въздух и изпердаши с него жената по гърба. Не беше повече, отколкото си заслужаваше.
— Ти? Ти нямаш нищо общо с тяхната смърт! За глупава ли ме мислиш? Мислиш, че съм в неведение!
— Не, Велика — проплака Чезмал и се присви още повече. — Моля те!
— Дай ми тогава основание да те оставя да живееш.
— Имам сведения, Велика — заговори бързо Чезмал. — Един от онези, които ни беше казано да търсим, двамата мъже, които трябва да бъдат убити на всяка цена… един от тях е тук, в Кемлин!
„Какво значи това?“ Елейн се поколеба.
— Кажи ми повече.
— Язди с група наемници — заговори Чезмал облекчена, че има исканите сведения. — Той е мъжът с острите очи, който носи шапката и копието, белязано с гарвани!
Мат? Мраколюбците търсеха Мат? Беше приятел на Ранд, вярно, и беше тавирен. Но какво бе направил, за да си спечели гнева на самите Отстъпници? По-обезпокоителното беше, че Чезмал знаеше за присъствието му в града. Беше дошъл едва след като Черните сестри бяха пленени! Това означаваше…
Означаваше, че Чезмал и другите са във връзка с други Мраколюбци. Но кой?
— И как откри това? Защо не беше докладвано по-рано?
— Получих сведението едва днес, Велика — отвърна Чезмал, вече малко по-уверено. — Обмисляме убийство.
— И как можете да го извършите, докато сте в затвора? — попита Елейн.
Чезмал вдигна очи и на плоското ѝ лице се изписа объркване. Не отвърна нищо.
„Издадох ѝ, че не знам толкова, колкото би трябвало.“ Елейн изскърца със зъби под маската си от сенки.
— Велика — заговори Чезмал, — изпълнявах грижливо дадените ми заповеди. Вече сме почти готови да започнем нашествието, както бе повелено. Скоро Андор ще бъде окъпан в кръвта на нашите врагове и Великият господар ще властва сред огън и пепел. Ще се погрижим това да стане.
Какво?! Нашествие в Андор? Невъзможно! Как щеше да стане? Как бе възможно да стане? И все пак, смееше ли да зададе въпросите? Чезмал като че ли подозираше, че нещо не е както трябва.
— Ти не си Избраната, която ме посети преди, нали, Велика? — попита Чезмал.
— Нашите действия не се оспорват от такива като тебе — изръмжа Елейн и подсили думите си с още едно шибване с Въздух по гърба на жената. — Трябва да знам колко ти е казано. За да мога да преценя празнотите в знанията ти. Ако си в неведение за… Е, това ще се разбере. Първо, обясни ми колко знаеш за нашествието.
— Зная, че крайният срок наближава, Велика — каза Чезмал. — Ако имахме повече време, може би щяхме да го планираме по-добре. Ако ме освободиш от този затвор, бих могла…
Замълча и погледна настрани.
Крайният срок. Елейн отвори уста, за да попита още, но се поколеба. Какво? Вече не можеше да усети Родственичките отвън. Бяха ли се оттеглили? А щита над Чезмал?
Ключалката се превъртя и вратата рязко се отвори. На прага стояха трима души. И не бяха стражите, които бе очаквала Елейн. Водеше ги мъж с къса оредяла по слепоочията черна коса и огромни мустаци. Носеше кафяви панталони и черна риза, палтото му беше дълго, почти като отворен отпред халат.
Секретарят на Силвейз! Зад него имаше две жени. Темайле и Елдрит. И двете от Черната Аджа. И двете държаха Извора. Светлина!
Елейн потисна изненадата си и срещна погледите им, без да отстъпи. След като бе успяла да убеди една Черна сестра, че е от Отстъпниците, навярно можеше да убеди и три. Очите на Темайле бяха отворени широко и тя падна на колене, както и секретарят. Елдрит обаче се поколеба. Елейн не можеше да е сигурна дали бе заради стойката ѝ, заради маскировката или от реакцията ѝ при гледката на тримата новодошли. А може би беше нещо съвсем друго. Тъй или иначе, кръглоликата Елдрит не се подведе и започна да прелива.