Елейн се изруга наум и заоформя своите сплитове. Заби щит пред Елдрит веднага щом усети идващия към нея. За щастие, държеше тер-ангреала на Мат. Щитът се разсипа и медальонът в ръката ѝ изстина. Щитът на Елейн се хлъзна плавно между Елдрит и Извора и я откъсна. Сиянието на Силата замъждука около нея и угасна.
— Какво правиш, глупачко! — изврещя Чезмал. — Посягаш на една от Избраните! Ще ни избие всичките!
— Тази не е от Избраните — изрева в отговор Елдрит. Закъсняла, Елейн изтъка Въздух да запуши устата ѝ. — Измамила те е! Това…
Елейн натика сплита в устата ѝ, но беше много късно. Темайле — която винаги ѝ бе изглеждала твърде нежна, за да е Черна сестра — прегърна Извора и вдигна очи. Изражението ѝ се смени от ужас в гняв.
Елейн бързо затегна щита на Елдрит и заплете нов. Удари я сплит на въздух, медальонът с лисичата глава изстина и — благословен да е Мат, че ѝ го беше заел толкова навреме — тя заби щита между Чезмал и Извора.
Темайле я зяпна стъписано, като видя как се разпаднаха сплитовете ѝ. Секретарят на Силвейз не се оказа толкова бавен обаче. Хвърли се неочаквано напред и блъсна Елейн в стената.
От рамото ѝ изригна болка и тя усети как нещо изпука. Раменната ѝ кост? „Бебетата“! — помисли си мигновено. Първичният ужас за миг заглуши всякакви мисли за Мин и виденията ѝ. В изненадата си тя изтърва портала, водещ обратно към покоите ѝ, и той угасна.
— Има някакъв тер-ангреал — извика Темайле. — Сплитовете се разпадат от нея.
Елейн се надигна, избута секретаря и подхвана сплит на Въздух, за да го изтласка назад. Междувременно той се вкопчи в ръката ѝ — може би бе забелязал блесналия в шепата ѝ сребрист метал. Дългите му пръсти се докопаха до медальона тъкмо когато изригналият от Елейн Въздух го порази.
Секретарят отхвърча назад, стиснал медальона. Елейн изръмжа яростно. Темайле се усмихна злорадо и от нея изригнаха сплитове Въздух. Запокити ги напред, но Елейн ги пресрещна със своите.
Двата сплита се сблъскаха и въздухът в малката стая закипя. Стръкове слама се разхвърчаха на вихрушка. Ушите на Елейн писнаха от внезапния натиск. Тъмнокосият секретар изпълзя назад, стиснал тер-ангреала в шепата си. Елейн изпъна към него сплит… но той се разпадна.
Елейн изрева в безсилен гняв, болката от удареното ѝ в стената рамо запулсира. Килията беше претъпкана, а Темайле стоеше на прага, преградила неволно изхода на секретаря. Или може би беше преднамерено, може би искаше да вземе медальона. Другите две Черни сестри се бяха присвили на пода все още заслонени и въздухът беснееше около тях.
Елейн извлече през ангреала толкова, колкото посмя, изтласка напред сплита Въздух и избута настрана този на Темайле. Двете се задържаха за миг, след това Елейн се хвърли, блъсна Темайле, изхвърли я от килията и я удари в каменната стена отвън. Мигновено я заслони с щит, макар да беше сякаш изпаднала в несвяст от сблъсъка.
Секретарят побягна и я жегна паника. Направи единственото, за което можа да се сети. Надигна Чезмал със сплит Въздух и я запокити към него.
Двамата рухнаха на пода. Във въздуха прокънтя метален звън — медальонът падна на пода и се търкулна към вратата.
Елейн си пое дълбоко дъх, болката я жегна през гърдите, ръката ѝ се отпусна безпомощно. Не можеше да я вдигне. Вкопчи се в Извора. Сладостта на сайдар ѝ донесе утеха. Запреде Въздух и стегна Чезмал, секретаря и Елдрит, която се опитваше да пропълзи незабелязано към нея.
След като се успокои, се промъкна покрай тях и излезе навън да погледне Темайле. Все още дишаше, но наистина беше в несвяст. Елейн овърза и нея с Въздух за всеки случай, после вдигна медальона с лисичата глава. Потръпна от болката в другата си ръка. Да, със сигурност беше счупила кост.
Тъмният коридор беше пуст, с четири входа за килии и осветен само от един светилник на стойка. Къде бяха стражата и Родственичките? С неохота освободи сплитовете, с чиято помощ се бе предрешила — нямаше да е добре, ако дойдат войници и я вземат за Мраколюбка. Все някой трябваше да е чул нещо! Усети дълбоко в ума си загриженост от Биргит, която се приближаваше. Стражничката ѝ несъмнено бе усетила нараняването ѝ.
Почти предпочиташе да изтърпи болката в рамото вместо хокането на Биргит. Отново потръпна, щом си помисли за това, докато се обръщаше да огледа пленниците си. Трябваше да провери и другите килии.
Разбира се, че бебетата ѝ щяха да са добре. И тя щеше да е добре. Беше реагирала на болката повече, отколкото си струваше. Не беше уплашена всъщност. Все пак най-добре да…