— Здравей, моя кралице — прошепна в ухото ѝ мъжки глас точно преди втора болка да изригне в хълбока ѝ. Елейн изохка и залитна. Една ръка се протегна и изтръгна медальона от пръстите ѝ.
Елейн се обърна рязко и стаята се замъгли. Нещо топло потече по хълбока ѝ. Кръв! Беше толкова стъписана, че изпусна Извора.
Дойлин Мелар стоеше зад нея в коридора, стиснал в дясната си ръка окървавен нож и медальона в лявата. Усмихваше се широко, почти похотливо. Макар и облечен в дрипи, изглеждаше самоуверен като крал на трона си.
Елейн изсъска и посегна към Извора. Но не последва нищо. Чу кикот зад себе си. Не беше затегнала щита на Чезмал! Веднага щом бе пуснала Извора, сплитовете бяха изчезнали. Погледна през рамо и видя, разбира се, откъсващите я от Извора сплитове.
Чезмал се усмихваше. Светлина! В краката ѝ имаше локва кръв. Много кръв.
Залитна към стената на коридора, с Мелар от едната страна и Чезмал — от другата.
Не можеше да умре. Мин беше казала… „Възможно е да го тълкуваме погрешно.“ Гласът на Биргит се върна в ума ѝ. „Много неща все пак може да тръгнат погрешно.“
— Изцери я — каза Мелар.
— Какво? — попита изненадано Чезмал. Зад нея Елдрит се изтупваше от прахта зад прага на килията, където бе паднала на пода, когато сплитовете Въздух на Елейн се бяха разсипали, но щитът ѝ все още бе там. Него Елейн беше затегнала добре.
„Мисли — каза си Елейн, докато кръвта капеше между пръстите ѝ. — Трябва да има някакъв изход. Трябва да има! О, Светлина! Биргит, побързай!“
— Изцери я — повтори Мелар. — Тази рана от нож бе за да я накара да те пусне.
— Глупак — изсумтя Чезмал. — Ако сплитовете бяха затегнати, една рана нямаше да ни освободи!
— Тогава щеше да умре — каза Мелар и сви рамене. Изгледа Елейн, чаровните му очи блеснаха, изпълнени с лъст. — А това щеше да е жалко. Защото тя е обещана на мен, Айез Седай. Няма да позволя да умре тук, в тази тъмница. Няма да умре, докато не получа време да… ѝ се насладя — погледна към Черната сестра. — Освен това мислиш ли, че онези, на които служим, ще са доволни, ако разберат, че си оставила кралицата на Андор да умре, без да разкрие тайните си?
Чезмал не изглеждаше доволна, но явно осъзна благоразумието в думите му. Секретарят се измъкна от килията и тръгна към стъпалата. Чезмал прекоси коридора към Елейн, която бавно седна на пода.
— Глупаво момиче — каза Чезмал. — Разгадах хитрината ти, разбира се. Подведох те, защото знаех, че идва помощ.
Думите ѝ прозвучаха кухо. Лъжеше за пред другите. Цярът. Елейн се нуждаеше… от… този Цяр. Умът ѝ започваше да изтръпва, причерня ѝ. Беше уплашена до смърт за себе си и за децата.
Мократа ѝ от кръв длан се хлъзна и тя напипа нещо в джоба на роклята си през плата. Копието на медальона с лисичата глава.
Чезмал я хвана за главата и сътвори сплитовете на Цяра. Жилите на Елейн станаха на ледена вода, вълна от Сила обля тялото ѝ. Вдиша дълбоко, болката в хълбока и рамото ѝ изчезна.
— Така — каза Чезмал. — Сега трябва бързо да…
Елейн издърпа медальона и го вдигна към нея. Чезмал неволно го сграбчи и това я лиши от достъпа към Силата. Сплитовете ѝ изчезнаха и щитът на Елейн също.
Чезмал изруга, пусна медальона и той се търкулна по пода. Черната вече запридаше нов щит.
Щит нямаше да спре Елейн. Този път тя изтъка Огън. Простичък сплит, пряк и опасен. Дрехите на Тъмната сестра лумнаха в пламъци, преди да е успяла да довърши втъкаването си, и тя изпищя.
Елейн успя да се изправи. Коридорът се тресеше и въртеше — Цярът бе отнел много от силата ѝ, — но преди всичко да престане да се върти, тя запреде друга нишка Огън и я запокити към Мелар. Беше изложил на риск живота на децата ѝ! Беше я намушкал! Той…
Сплитът се разпадна в мига, в който го докосна. Той я погледна усмихнат и стъпка нещо с крака си. Втория медальон.
— Виж ти — измърмори, след като го вдигна. — Още един? Ако те пораздрусам, дали ще падне и трети?
Елейн изсъска. Чезмал продължаваше да пищи, цялата в пламъци. Падна на пода, зарита, коридорът се изпълни с лютивата миризма на изгоряла плът. Светлина! Елейн не беше искала да я убие. Но нямаше време за губене. Запреде Въздух, надигна отново Елдрит, преди да е успяла да побегне, и я тласна между себе си и Мелар, за всеки случай. Той я наблюдаваше с присвити очи, стиснал в едната си ръка двата медальона и камата си в другата. Все още беше лъскава от кръвта на Елейн.
— Още не сме свършили с теб, моя кралице — каза ѝ тихо. — На тези тук бе обещана власт. Но моята награда си ти. И винаги си взимам дължимото — наблюдаваше я внимателно, очаквайки някаква хитрина.