Така Гавин остави зад себе си Тар Валон и Егвийн ал-Вийр.
— Какво е това? — попита намръщено Лан. Тъкмо беше станал и още примигваше сънено.
Старият Назар вдигна очи от дисагите си. Коженото хадори бе стегнало бухналата му бяла коса. Малко поточе ромолеше край бивака им в боровата гора. Не трябваше да има толкова много кафяви иглички по тези борове.
Назар пъхаше нещо в дисагите си и Лан случайно бе зърнал отблясък от злато.
— Това ли? — попита Назар и издърпа навън плата: блестящо бяло знаме със златен жерав, извезан в центъра. Беше изящна изработка, с фино, красиво везмо. Лан за малко да го грабне от пръстите му и да го разкъса на две.
— Добре де, виждам физиономията ти, Лан Мандрагоран — рече Назар. — Не бъди чак такъв егоист. Човек има право да носи знамето на кралството си със себе си.
— Ти си пекар, Назар.
— Първо съм Пограничник, синко — каза старият мъж и натика отново знамето в дисагите. — Това е наследството ми.
— Ба! — изсумтя Лан. С неохота бе позволил тримата новодошли да се присъединят към него — бяха се оказали упорити като глигани и накрая се наложи да отстъпи от клетвата си. Беше обещал да приема последователи. Тези мъже формално не бяха поискали да яздят с него — просто бяха започнали да го правят. Това бе достатъчно. А и след като щяха да пътуват в една и съща посока, нямаше много смисъл да правят два лагера.
Горичката беше в Източен Кандор. Приближаваха се към границата с Арафел. Може би щеше да успее да…
Изведнъж замръзна. В лагера имаше нови палатки. Няколко. И някакви мъже говореха с Андийр. Осмина. Трима изглеждаха възпълни в кръста — не бяха воини, ако се съдеше по финото им облекло, макар да приличаха на малкиери. Другите петима бяха шиенарци, с перчемите на главите, кожените гривни на ръцете и извитите лъкове, прибрани в калъфи на гърбовете им до дългите двуръчни мечове.
— Какво е това? — попита Лан строго.
— Това са Вейлин, Манаган и Горенелин — каза Андийр и посочи малкиерите един по един. — Тия другите са Ки, Джоао, Мерекел, Янор, Куен…
— Не попитах кои са — каза ледено Лан. — Попитах какво. Какво си направил?
Андийр сви рамене.
— Срещнахме ги, преди да се натъкнем на теб. Казахме им да ни изчакат край южния път. Раким ги доведе снощи, докато ти спеше.
— Раким трябваше да е на стража! — каза Лан.
— Аз пазих вместо него — отвърна Андийр. — Реших, че тези хора ще ни потрябват.
Тримата пълни търговци погледнаха Лан и паднаха на колене. Единият дори се разплака.
— Тай’шар Малкиер.
Петимата шиенарци отдадоха чест на Лан.
— Дай Шан — каза единият.
— Донесохме каквото можахме за каузата на Златния жерав — добави друг от търговците. — Всичко, което успяхме да съберем за толкова малко време.
— Не е много — каза третият. — Но ви предлагаме и мечовете си. Може да изглеждаме мекушави, но можем да се бием. Ще се бием.
— Не ми трябва това, което сте донесли — каза Лан раздразнено. — Аз…
— Преди да си казал още, приятелю — спря го Андийр и го хвана за рамото, — може би трябва да погледнеш онова там — и кимна настрани.
Лан се намръщи, чул някакво трополене. Пристъпи между дърветата, за да погледне към пътеката, водеща към лагера. Приближаваха се двайсетина коли, всяка дори претоварена с продоволствие — оръжия, чували със зърно, палатки. Лан зяпна кервана. Здрави волове теглеха колите, а зад колите бяха вързани бойни коне. Покрай тях вървяха колари и слуги.
— Като казват „донесли“, имат предвид, че са продали каквото са могли и са докарали продоволствие — каза Андийр. — И го казват съвсем сериозно.
— Изобщо няма да можем да се движим тихо с всичко това!
Андийр сви рамене.
Лан си пое дъх. Добре. Щеше да се оправи с това.
— Тихото придвижване май отпада. Отсега нататък ще се представяме за керван, доставящ продоволствие на Шиенар.
— Но…
— Ще ми се закълнете — заяви той високо. — Всеки от вас ще се закълне да не издава кой съм, нито да известява някой друг, който би могъл да ме търси. Ще се закълнете!
Назар сякаш понечи да възрази, но Лан го усмири със суровия си поглед. Един по един се заклеха.
Петимата бяха станали десетки, но щеше да спре дотук.
Глава 24
Да дадеш отпор
— Отдих на легло — каза Мелфейн след като отдръпна ухото си от дървената тръбичка, която бе поставила на гърдите на Елейн. Акушерката беше нисичка бузеста жена и днес носеше косата си стегната назад с прозирна синя кърпа. Спретнатата ѝ рокля беше в бяло и небесносиньо, сякаш напук на вечно облачното небе.