— Искам да кажа, възнамерявам да съм по-предпазлива. Може би си права и видението не е абсолютна гаранция. Поне със сигурност не ме спаси от паниката, когато усетих реална опасност.
— Не усети ли реална опасност, когато Черната Аджа те заключиха и се опитаха да те отвлекат?
Елейн се поколеба. Трябваше да бъде уплашена тогава, но не беше. Не само заради видението на Мин. Черната Аджа никога нямаше да я убият, не и при онези обстоятелства. Беше твърде ценна.
Усещането как онзи нож влезе под ребрата ѝ, прониза кожата, запълзя към утробата ѝ… това беше друго. Беше си чист ужас. Спомни си как светът почерня, как сърцето ѝ затуптя все по-силно, като ударите на барабани в края на представление. Преди да настъпи тишината.
Биргит я изгледа одобрително. Можеше да усети чувствата ѝ. Да, беше кралица. Не можеше да избегне известни рискове. Но… навярно можеше да се обуздае. Да се озапти де.
— Добре — каза Биргит. — Поне откри ли нещо?
— Да — отвърна Елейн. — Аз…
В този момент от вратата надникна увита с шал глава. Мат със затворени очи.
— Завита ли си хубаво?
— Да — отвърна Елейн. — И много по-изящно от тебе, Матрим Каутон. Този шал изглежда нелепо. Искам да кажа — скапано тъпо.
Той се навъси, отвори очи и смъкна шала. Скулестото му лице се намръщи.
— Ти се опитай да се движиш през града, без да те познаят. И последният касапин, ханджия и проклет джебчия, изглежда, знае как изглеждам.
— Черните сестри са замисляли убийството ти — каза Елейн.
— Какво?!
— Чух го с ушите си. Изглежда, Мраколюбците те търсят от доста време, за да те убият.
Биргит сви рамене.
— Те са Мраколюбци. Искат да убият всички ни.
— Това беше различно — каза Елейн. — Изглеждаше по-… важно. Бих те посъветвала да си опичаш ума, Мат.
— Това ще е сложничко — подхвърли Биргит. — Няма какво да си опича.
Мат завъртя очи към тавана.
— Пропуснах ли обясненията ти какво правеше в онези проклети тъмници, седнала в локва от собствената ти кръв и с вид ни повече, ни по-малко все едно, че си видяла края на изгубена битка?
— Разпитвах Черната Аджа — отвърна Елейн. — Подробностите не те засягат. Биргит, имаш ли доклад от охраната?
— Никой не е видял Мелар да напуска — отвърна Стражникът ѝ. — Макар че намерихме тялото на секретаря на приземния етаж, още топло. Умрял е от нож в гърба.
Елейн въздъхна.
— А Шиейн?
— Няма я — отвърна Биргит. — Също и Марилин Гемалфин, и Фалион Бода.
— Сянката не е могла да ги остави в ръцете ни — каза с въздишка Елейн. — Знаели са твърде много. Трябвало е или да бъдат измъкнати, или убити.
— Е — каза Мат и сви рамене, — ти си жива, а три от тях са мъртви. Относително добър резултат.
„Но тези, които избягаха, имат копие от медальона ти“, помисли Елейн. Не го изрече на глас обаче. Не спомена и за нашествието, за което бе говорила Чезмал. Скоро щеше да поговори за него с Биргит, разбира се, но първо искаше да го обмисли сама.
Мат беше казал, че нощните събития са довели до „относително добър резултат“. Но колкото повече Елейн мислеше за това, толкова по-недоволна ставаше. Предстоеше нашествие в Андор, а тя не знаеше кога. Сянката искаше Мат мъртъв, но както бе изтъкнала Биргит, това не бе никаква изненада. Всъщност сигурният резултат от тазвечерните приключения бе усещането за умора, което изпитваше. Това — плюс цяла неделя затворена и на легло на всичко отгоре!
— Мат — каза тя и извади медальона му. — Време е да ти върна това. Трябва да знаеш, че то вероятно спаси живота ми тази нощ.
Той си го взе нетърпеливо, но след това като че ли се поколеба.
— Ти успя ли да…
— Да го копирам? Не съвършено. Но до известна степен.
Мат си го сложи на врата.
— Е, приятно е, че си го имам отново. Исках да те питам нещо. Но май не му е времето сега.
— Казвай — подкани го Елейн уморено. — Защо да не е?
— Ами… за голама…
— Градът е опразнен от повечето цивилни — заговори Йоели, докато с Итуралд минаваха през портата на Марадон. — Близо сме до Погибелта. Не за първи път евакуираме. Сестра ми, Сигрил, води Последните конници, които ще наблюдават от хребета на югоизток и ще известят в случай, че паднем. Трябва да извести стражевите ни постове около Салдеа да помолят за помощ. Ще запали стражеви огън да ни предупреди, ако дойдат — навъси се. — Малко отряди обаче биха могли да ни се притекат на помощ. Кралица Тенобия взе почти всички със себе си, когато тръгна да намери Преродения Дракон.
Итуралд кимна. Вървеше, без да куца — Антаил, един от ашаманите, бе доста опитен с Цяра. Хората му бяха вдигнали набързо лагер в двора точно зад градските порти. Тролоците бяха взели палатките, които бяха изоставили, и ги бяха запалили, за да осветят пиршеството си с ранените. Итуралд бе настанил някои от бойците си в празните сгради, но искаше други да останат при портата в случай на щурм.