— Разбирам — каза Итуралд. — Кога минахте на страната на Сянката?
Врам се ококори и стана.
— Смеете да ме наричате Мраколюбец?
— Виждал съм доста салдейци през живота си — каза Итуралд. — Някои от тях съм наричал приятели. Срещу други съм се сражавал. Но никога не съм виждал салдеец, който да гледа как мъже се бият срещу Твари на Сянката и да не предложи помощ.
— Ако имах меч…
— Да изгориш дано, Врам Торкумен — каза Итуралд. — Дойдох тук, за да ти кажа това в памет на мъжете, които загубих.
Мъжът го изгледа стъписан, а Итуралд се обърна и излезе. Йоели тръгна с него и затвори вратата.
— Не си съгласен с обвинението ми, така ли? — попита го Итуралд, щом стигнаха до стълбището.
— Честно казано, не мога да реша дали е глупак, или Мраколюбец — каза Йоели. — Трябва да е едното или другото, след като не може да схване истината от зимата, от облаците в небето и от слуховете, че ал-Тор е завладял половината свят.
— Тогава няма от какво да се боиш — каза Итуралд. — Няма да те екзекутират.
— Убих свои съотечественици — каза Йоели. — Вдигнах бунт срещу назначения от моята кралица водач и завладях командването на града, макар да нямам и една капка благородническа кръв.
— Това ще се промени в момента, в който Тенобия се върне, гарантирам ти го — каза Итуралд. — Със сигурност си си спечелил титла.
Йоели спря на тъмното стълбище и го погледна.
— Виждам, че не разбираш. Аз измених на клетвите си и убих приятели. Сам ще настоявам за екзекуция, както имам право.
Итуралд се смрази. „Проклети Пограничници.“
— Закълни се в Дракона. Той отменя всички клетви. Сражавай се до мен в Последната битка.
— Няма да се крия зад извинения, лорд Итуралд — отвърна Йоели и тръгна надолу по стъпалата. — Не повече, отколкото можех да гледам безучастно как хората ви загиват. Хайде. Да се погрижим за настаняването на ашаманите ви. Много бих искал да видя тези „портали“, за които говорите. Ако можем да ги използваме за пращане на съобщения и за докарване на продоволствие, това наистина би се оказало доста интересна обсада.
Итуралд въздъхна, но го последва. Не споменаха за бягство през порталите. Йоели нямаше да изостави този град. А и той нямаше да изостави Йоели и хората му, осъзна Итуралд. Не и след всичко, през което бяха преминали, за да го спасят.
Това място бе не по-лошо от всяко друго за отпор. И по-добро от много положения, в които се бе оказвал напоследък, със сигурност.
Перин влезе в палатката. Файле се решеше. Беше красива. Всеки ден той все още изпитваше почуда, че наистина се е върнала.
Тя се извърна към него и се усмихна доволно. Решеше се с новия сребърен гребен, който бе оставил на възглавницата ѝ — нещо, което бе изтъргувал от Гаул, който го бе намерил в Малден. Щом този шанна’хар бе толкова важен за нея, тогава и той щеше да се отнесе към него по същия начин.
— Вестоносците са се върнали — каза Перин, след като затвори платнищата на входа. — Белите плащове са избрали бойно поле. Светлина, Файле. Ще ме принудят да ги помета.
— Не виждам проблем в това. Ще спечелим.
— Може би — каза Перин и седна на възглавниците до постелята им. — Но въпреки че Аша’ман ще свършат повечето работа отначало, ще трябва да влезем в бой. Това означава, че ще загубим хора. Добри мъже, които ни трябват в Последната битка — с усилие отпусна стегнатите си юмруци. — Светлината дано да ги изгори тия Бели плащове, за всичко, което са направили, и за това, което правят.
— Значи това е добре дошла възможност да ги надвием.
Перин изсумтя и не обясни дълбокото отчаяние, което изпитваше. Щеше да загуби тази битка срещу Белите плащове, независимо от изхода. Хора щяха да загинат от двете страни. Хора, които им трябваха.
Отвън блесна мълния и хвърли сенки по платнения таван. Файле пристъпи до скрина, извади нощница за себе си и задели халат за него. Смяташе, че един лорд трябва да има халат подръка в случай, че се окаже необходим през нощта. Досега на два пъти се бе оказала права.