Миришеше тревожно, макар лицето ѝ да бе спокойно. Перин въздъхна. Беше изразходвал всички възможности за мирно решение с Белите плащове. Като че ли бе орисан отново да убива, все едно дали го иска, или не.
Съблече се, легна и се унесе в неспокоен сън още преди Файле да привърши с преобличането си.
Навлезе във вълчия сън под огромния меч, пронизал земята. В далечината успя да открои хълма, който Гаул бе нарекъл „чудесен наблюдателен пункт“. Лагерът се снабдяваше с вода от един поток зад него.
Забърза към лагера на Белите плащове. Бяха се струпали като вир в река и го спираха да продължи напред.
— Скокливец? — извика той, докато оглеждаше лагера на Белите плащове: затихнали палатки, вдигнати в откритото поле. Отговор не последва, тъй че Перин затърси с очи из лагера. Балвер не беше разпознал печата, който му бе описал. Кой предвождаше тези Бели плащове?
Около час по-късно Перин все още не бе стигнал до никакво заключение за това. Но беше съвсем сигурен в кои палатки държат провизиите си. Те навярно нямаше да са толкова добре пазени като пленниците и — с помощта на портали — можеше да успее да изгори запасите им.
Може би. Писмата на техния лорд Капитан-командир бяха пълни с фрази като: „Оправдавам хората ви, като вярвам, че не знаят истинската ви същност“ и „Моето търпение към забавянията ви се изчерпва“, и „Има само две възможности. Предайте се за полагащия се съд или доведете армията си, за да понесе присъдата на Светлината.“
Имаше някакво странно чувство за чест у този човек, намек за което Перин бе видял при срещата си с него, но не можеше да долови от писмата нещо повече. Кой беше този мъж все пак? Подписваше всяко свое писмо само с „Лорд Капитан-командир на Чедата на Светлината“.
Къде беше Скокливец? Затича отривисто по пътя. След няколко мига се отклони и продължи по тревата. Пръстта беше мека, всяка стъпка сякаш изхвърляше като пружина ходилото му нагоре във въздуха.
Пресегна се с ума си и му се стори, че усеща нещо на юг. Затича натам. Пожела си да затича още по-бързо и го направи. Дървета и хълмове засвистяха покрай него.
Вълците го бяха усетили. Беше глутницата на Танцуващата сред дъбове, с Безграничния, Искрите, Утринна светлина и други. Перин долови как си изпращат един на друг, далечен шепот на образи и мирис. Затича още по-бързо и вятърът зарева около него.
Вълците започнаха да се отдалечават още по на юг. „Почакайте! — отпрати им той. — Трябва да се срещна с вас!“
Върнаха му само насмешка. Изведнъж поеха на изток и той спря, след това се обърна. Затича толкова бързо, колкото можеше, но щом се доближеше, те изведнъж се оказваха другаде. Изместваха се, изчезваха от юг и се появяваха на север от него.
Перин изръмжа и изведнъж се озова на четири крака. Козината му се развълнува от вятъра, той отвори уста и се втурна на север, пиеше съскащия вятър. Но вълците оставаха все тъй напред и далече.
Нададе вой към тях, а те му отвърнаха с насмешки.
Понесе се още по-бързо, скачаше от хълм на хълм, прелиташе над гори, земята долу стана като мъгла. След няколко мига Мъгливите планини изникнаха вляво от него и той продължи вихрено покрай тях.
Вълците възвиха на изток. Защо не можеше да ги догони? Надушваше ги пред себе си. Младия бик зави към тях, но отговор не последва. А после:
„Не идвай твърде силно, Млади бико.“
Младия бик спря и светът около него се олюля. Глутницата продължи на изток, но Скокливец клечеше до бистра вода. Младия бик беше идвал тук. Беше близо до бърлогата на старите. Беше пътувал по самата река на едно от носещите се по реката дървета на хората. Беше…
„Не… не… Помни Файле!“
Козината му се превърна в дрехи и той отново имаше длани и колене. Погледна ядосано Скокливец и попита:
— Защо бягахте?
„Ти искаш да се учиш — изпрати Скокливец. — Ставаш все по-опитен. По-бърз. Изпъваш краката си и тичаш. Това е добре.“
Перин погледна назад по пътя, по който бе дошъл, замислен за бързината си. Беше скачал от хълм на хълм. Беше чудесно.
— Но трябваше да се превърна във вълк, за да го направя — рече той. — А с това имаше опасност да съм тук „твърде силно“. Каква полза от обучението, ако ме кара да правя неща, които си забранил?
„Бързо обвиняваш, Млади бико — вой и скимтене на младо вълче извън бърлогата. — Това не е присъщо за вълци.“
Скокливец изчезна.
Перин изръмжа, погледна на изток, накъдето усещаше вълците. Пое след тях, този път по-предпазливо. Не можеше да позволи вълчето да го погълне. Щеше да свърши като Ноам, затворен в клетка и изгубил човешкото в себе си. Защо Скокливец го тласкаше към това?