„Това не е присъщо за вълци.“ Обвиненията ли бе имал предвид, или това, което ставаше с Перин?
„Всички други знаят как да свършат лова, Млади бико — изпрати отдалече Скокливец. — Само ти трябва да бъдеш спрян.“
Перин се сепна и спря на брега на реката. Ловът на белия елен. Скокливец изведнъж се озова при него.
— Това стана, когато започнах да усещам вълците — каза Перин. — Първият път, когато изгубих власт над себе си, бе с онези Бели плащове.
Скокливец легна и отпусна глава на лапите си. „Ти често си тук твърде силно. Това правиш.“
Беше му го казвал неведнъж. Но изведнъж Перин съзря нов смисъл в тези думи. Беше за идването му във вълчия сън, но също и за самия него.
Започнал бе да обвинява вълците за това, което правеше, за начина, по който се биеше, за това, в което се бе превърнал, докато търсеше Файле. Възможно ли бе точно това да го е превърнало във вълчи брат?
— Възможно ли е да бягаш на четири крака, но да не идваш тук твърде силно? — попита Перин.
„Разбира се, че е възможно“, изпрати Скокливец и се засмя, както се смееха вълците — сякаш Перин бе открил най-очевидното нещо на света. Може би беше точно така.
Може би не беше като вълците, защото бе вълчи брат. Може би беше вълчи брат, защото бе като вълците. Не трябваше да има власт над тях. Трябваше да властва над себе си.
— Глутницата — каза Перин. — Как да ги догоня? Като тичам по-бързо ли?
„Това е един начин. Друг начин е да бъдеш, където искаш.“
Перин се намръщи. После затвори очи и се опита да отгатне къде ще са вълците по посоката, накъдето бяха поели. Нещо се измести.
Когато отвори очи, стоеше на песъчлив склон, дълги треви стърчаха на туфи от пръстта. Вдясно от него се издигаше огромна планина с прекършен връх, разбита, все едно е ударена от ръката на великан.
Глутница вълци изригна от гората. Много от тях се смееха. Младия бик още ловува, след като трябва да потърси край! Младия бик търси края, след като трябва да се радва на лова! Усмихна се и се помъчи да приеме смеха добро сърдечно, макар всъщност да се чувстваше точно като в деня, когато братовчед му Уил бе нагласил ведро с мокри пера да се изсипе отгоре му.
Нещо изпърха във въздуха. Кокоше перо. Мокро. Перин се сепна и осъзна, че цялата земя около него е посипана с пера. Щом примигна, изчезнаха. Вълците замирисаха много развеселено и пратиха образи с Младия бик, засипан с кокоши пера.
„Загуби се в сънища тук, Млади бико — изпрати Скокливец, — и тези сънища станаха този сън.“
Перин се почеса по брадата, мъчеше се да надвие смущението си. Беше изпитвал преди непредсказуемата същност на вълчия сън.
— Скокливец. Колко мога да променя заобикалящото ме, ако поискам?
„Ако поискаш? Въпросът не е какво искаш, Млади бико. Въпросът е от какво имаш нужда. Какво знаеш.“
Перин се намръщи. Понякога вълчият смисъл все още го объркваше.
Изведнъж другите вълци в глутницата — като един — се обърнаха и погледнаха на югозапад. И изчезнаха.
„Отидоха тук.“ Скокливец изпрати образ на далечна гориста падина и се подготви да ги последва.
— Скокливец! — каза Перин и пристъпи напред. — Как го разбра? Къде отидоха. Те ли ти казаха?
„Не. Но мога да ги последвам.“
— Как? — попита Перин.
„Това е нещо, което винаги съм знаел. Като вървенето. Или скачането.“
— Да, но как!
Вълкът замириса объркано. „То е мирис“ — отвърна най-сетне, макар че „мирис“ бе нещо по-сложно от това. Беше чувство, впечатление и миризма, всичко в едно.
— Тръгни нанякъде — каза Перин. — Нека се опитам да те последвам.
Скокливец изчезна. Перин тръгна натам, където беше вълкът допреди миг.
„Подуши“, изпрати отдалече Скокливец. Беше достатъчно близо, за да го изпрати. Перин се пресегна неволно. Намери десетки вълци. Всъщност беше удивен, че са толкова много тук, на склоновете на Драконовата планина. Никога не бе усещал толкова много, събрани на едно място. Защо бяха тук? И небето наистина ли изглеждаше по-бурно тук, отколкото по други места във вълчия сън?
Не можеше да усети Скокливец. Вълкът по някакъв начин се беше затворил и Перин не можеше да отличи мястото му. Отпусна се на земята. „Подуши“, беше изпратил Скокливец. Да подуши, но как? Затвори очи и остави носа си да подуши околните миризми. Шишарки и дървесна мъзга, бурени и листа, кожолист и бучиниш.
И… още нещо. Да, успя да надуши нещо. Далечна затаила се миризма, която сякаш не беше на мястото си. Много от миризмите бяха същите — същият мирис на плодородна земя, същата дървесна щедрост. Но бяха смесени с миризмите на мъх и на влажен камък. Въздухът бе различен. Цветен прашец и цветя.