Перин стисна силно очи и задиша дълбоко. Успя някак да сглоби в ума си картина от тези миризми. Не беше по-различно от начина, по който пращаното от вълците се превеждаше в думи.
„Ето там“, помисли си той. Нещо се измести.
Отвори очи. Седеше на каменна издатина сред борове. Беше на един от склоновете на Драконовата планина, на няколко часа изкачване по-нагоре от мястото, където бе допреди малко. Издатината беше обрасла с лишей и стърчеше над разпръснатите долу дървета. Виолетово петно пролетни дъхчета бе израснало тук, където светлината можеше да достигне до цветовете. Хубаво беше да види цветя, които не са клюмнали и повехнали, макар и само във вълчия сън.
„Хайде — изпрати Скокливец. — Следвай.“
И изчезна.
Перин затвори очи и вдиша. Този път се оказа по-лесно. Дъб и трева, кал и влага. Сякаш всяко място си имаше своя отделна миризма.
Перин се измести, после отвори очи. Стоеше присвит сред поле край пътя за Джеанна. Тук преди малко бе дошла глутницата на Танцуващата сред дъбове, а Скокливец вървеше през ливадата и миришеше на любопитство. Глутницата бе продължила напред, ала все още бяха близо.
— Мога ли винаги да правя това? — попита Перин. — Да надушвам къде е отишъл вълк в съня?
„Всеки го може — каза Скокливец. — Ако може да души като вълк.“ И се ухили.
Перин кимна замислено.
Скокливец затича през ливадата към него. „Трябва да упражняваме, Млади бико. Все още си кутре с къси крака и мека козина. Трябва…“
Изведнъж Скокливец замръзна.
— Какво? — попита Перин.
Проехтя вълчи вой, изпълнен с болка. Перин рязко се обърна. Беше Утринна светлина. Воят прекъсна, а вълчият ум примижа и угасна.
Скокливец изръмжа, замириса на паника, на гняв и тъга.
— Какво стана? — попита Перин.
„Гонят ни. Тръгвай, Млади бико! Трябва да вървим.“
Умовете на другите от глутница скочиха надалече. Перин изръмжа. Когато вълк умреше във вълчия сън, беше завинаги. Никакво прераждане, никакво тичане повече с носа към вятъра. Само едно същество ловеше духовете на вълците.
Убиеца.
„Млади бико! — изпрати Скокливец. — Трябва да вървим!“
Перин продължи да ръмжи. Утринна светлина бе изпратила едно последно изригване на изненада и болка, последното ѝ виждане за света. От тази бъркотия Перин оформи образ. После затвори очи.
„Млади бико! Не! Той…“
Изместване. Перин рязко отвори очи и се намери на малка поляна, близо до която — в реалния свят — хората му бяха вдигнали лагер. Мускулест смугъл мъж с тъмна коса и сини очи клечеше сред поляната, в краката му имаше вълчи труп. Убиеца бе мъж с яки мишци и мирисът му беше смътно нечовешки, като смес от човек и от камък. Носеше тъмно облекло: кожа и черна вълна. Пред очите на Перин Убиец започна да дере вълка.
Перин се хвърли напред. Убиеца вдигна очи изненадан. Напомняше на Лан по някакъв почти зловещ начин, коравото му лице — цялото на ъгли и резки линии. Перин изрева, в ръцете му изведнъж се появи чук.
Убиеца изчезна за едно мигване на окото и чукът на Перин профуча в празното. Той вдиша дълбоко. Миризмите! Солена вода и мокро дърво. Чайки и курешки. С новооткритото си умение Перин се хвърли към онова далечно място.
Изместване.
Появи се върху пуст кей в непознат град. Убиеца стоеше наблизо, оглеждаше лъка си.
Перин нападна. Убиеца вдигна глава, отворил широко очи, миризмата му ставаше все по-изумена. Вдигна лъка си, за да се защити, но замахът на Перин го пръсна.
Перин изрева и замахна отново, този пък към главата на Убиеца. Странно, но той се усмихна, тъмните му очи блеснаха с насмешка. Изведнъж замириса нетърпеливо. Нетърпелив да убие. Във вдигнатата му ръка се появи меч и той я изви да блокира удара на Перин.
Чукът отскочи твърде силно, все едно беше ударил в камък. Перин се олюля, а Убиеца се пресегна и го хвана за рамото. Тласна го назад.
Силата му беше огромна. Тласъкът отхвърли Перин назад по кея, но дървото изчезна, щом падна върху него. Перин полетя надолу в празното и пльосна във водата. Ревът му премина в гъргорене, обкръжи го тъмна вода.
Замаха с ръце и зарита с крака, за да изплува, пусна чука, но откри, че повърхността по някакъв необясним начин е станала на лед. От дълбините нагоре запълзяха въжета, увиха се около ръцете му и го задърпаха надолу. През замръзналата повърхност успя да види движеща се сянка. Убиеца, вдигнал лъка си, който отново бе цял.
Ледът изчезна и водата се раздвои. Потече от него и той се намери зяпнал в стрела, насочена право в сърцето му.