Убиеца пусна тетивата.
„Махни се оттук“, помисли Перин.
Изместване. Изохка, щом се удари в каменната издатина, където бяха стояли със Скокливец. Падна на колене, от тялото му се стичаше морска вода. Изплю и изтри лицето си. Сърцето му биеше лудо.
Скокливец се появи до него задъхан, миришеше сърдито. „Глупаво кутре! Глупаво, тъпо кутре! Ще гониш вълк, когато едва-що си отбит?“
Перин потрепери и седна. Щеше ли да го последва Убиеца? Можеше ли? Минутите се точеха, не се появи никой и той започна да се отпуска. Сблъсъкът с Убиеца бе станал толкова бързо, че му беше като в мъгла. Онази сила… беше повече от всичко, което можеше да има един мъж. И ледът, въжетата…
— Той променя неща — каза Перин. — Накара кеят да изчезне под мен, направи въжета да ме овържат, избута водата назад, за да може да се прицели в мен.
„Той е лъв. Убива. Опасен.“
— Трябва да науча. Трябва да му се опълча, Скокливец.
„Ти си твърде млад. Тези неща са непосилни за тебе.“
— Твърде млад? — каза Перин и стана. — Скокливец, Последният лов е почти надвиснал над нас!
Скокливец легна на земята и отпусна глава на лапите си.
— Винаги ми казваш, че съм твърде млад. Или че не знам какво правя. Добре, какъв е смисълът да ме учиш, ако не да ми покажеш как да се бия с хора като Убиеца?
„Ще видим — изпрати Скокливец. — За тази нощ ще си вървиш. Свършихме.“
Перин долови скръбна нотка в изпратеното. И също тъй категоричност. Тази нощ глутницата на Танцуващата сред дъбове и Скокливец щяха да скърбят за Утринна светлина.
Въздъхна, седна и кръстоса крака. Съсредоточи се и успя да уподоби нещата, които Скокливец бе правил, за да го изхвърли от съня.
И той угасна.
Събуди се на постелята в тъмната си палатка. Файле бе сгушена в него.
Полежа още малко, вторачен в платнището горе. Тъмнината му напомни за бурното небе във вълчия сън. Сънят изглеждаше толкова далече, колкото и Кемлин. Най-сетне се надигна — измъкна се внимателно изпод ръката на Файле — и навлече панталоните и ризата си.
Лагерът беше тъмен, но имаше достатъчно светлина за очите му. Кимна на Кенли Мерин и Джайм Дотри, двамата от Две реки, които пазеха палатката му тази нощ.
— Кой час е?
— След полунощ, лорд Перин — отвърна Джайм.
Перин изсумтя. Далечна мълния огря околността. Той тръгна и двамата понечиха да го последват.
— Ще се оправя и без охрана — каза им той. — Пазете палатката — лейди Файле още спи.
Палатката му беше близо до края на лагера. Това му харесваше. Даваше му малко повече усещане за усамотеност, както беше сгушена до склона при западната страна на лагера. Макар да бе толкова късно, видя Гаул да точи копието си. Високото Каменно псе стана и тръгна след него, а Перин не го спря. Напоследък Гаул си мислеше, че не е изпълнил самоналожения си дълг да бди над Перин, и беше преодолял всичките му усилия да го спре. Перин си мислеше, че просто си търси извинения да стои по-далече от своята палатка и двете гай-шайн, които се бяха настанили там.
Гаул се задържа на разстояние и Перин остана доволен от това. Така ли се чувстваха всички водачи? Нищо чудно, че много държави накрая се оказваха във война едни с други — водачите им никога нямаха време да помислят сами и навярно нападаха, за да накарат някои хора да престанат да ги тормозят!
Скоро навлезе в малката горичка при купчината нарязани и готови за цепене дърва. Дентон, слугата му, докато си върнеха Ламгвин — се беше намръщил, когато го попита за тях. Бивш дребен лорд от Кайриен, Дентон бе отказал да върне титлата си. Вече се мислеше за слуга и нямаше да позволи на никого да го убеди в друго.
Тук имаше брадва. Не убийственото оръжие, извито като лунен сърп, а най-обикновена брадва с дръжка, огладена от потните длани на работници. Перин нави ръкавите си, после си плю на ръцете и вдигна брадвата. Хубаво беше да държи огладената дръжка в ръцете си. Изправи първото дърво пред себе си, после отстъпи и замахна.
Удари дървото точно в средата и то се разцепи на две. После нагласи едната половина и разцепи и нея. Гаул се настани до едно дърво и продължи да точи копието. Стърженето на метал в метал придружаваше ударите на брадвата на Перин.
Беше хубаво. Защо умът му работеше толкова по-добре, докато вършеше нещо? Лоиал говореше много за седене и мислене. Перин не смяташе, че би могъл да измисли нещо така.
Разцепи следващото дърво. Беше ли вярно всъщност? Възможно ли бе собствената му същност да е виновна за начина, по който действаше, а не вълците? Никога не беше действал така в Две реки.