Разцепи ново дърво. „Винаги съм бил добър в съсредоточаването.“ Това отчасти бе впечатлило майстор Люхан. Дай на Перин един проект и той ще работи над него, докато го изпълни.
Разцепи половинките на дървото.
Може би промените в него бяха заради сблъсъка му с външния свят. Беше обвинявал вълците за много неща и бе поставил неестествени изисквания на Скокливец. Вълците не бяха нито глупави, нито прости, но не се интересуваха от нещата така, както се интересуваха хората. Сигурно бе много трудно за Скокливец да го учи така, че Перин да може да разбере.
Какво му дължеше вълкът? Скокливец беше умрял през онази съдбоносна нощ, толкова отдавна. Нощта, когато Перин за първи път бе убил човек, нощта, когато за първи път бе изгубил контрол над себе си в битка. Скокливец не му дължеше нищо, но го беше спасил по няколко повода — всъщност Перин съзнаваше, че намесата на Скокливец му бе помогнала да не изгуби себе си и да стане вълк.
Замахна към поредното дърво, брадвата се отплесна и то падна. Перин го нагласи пак и го разцепи. Тихото точене на Гаул го успокояваше.
Увличаше се в това, което правеше, може би прекалено. Това беше вярно.
Но пък ако човек иска да направи нещо като хората, трябва да работи, докато го направи. Познаваше хора, които сякаш никога не успяваха да довършат нищо и стопанствата им бяха пълна бъркотия. Не можеше да живее така.
Трябваше да има равновесие. Перин винаги беше твърдял, че е въвлечен в свят, пълен с проблеми, много по-големи от него самия. Беше твърдял, че е прост човек.
А ако беше грешил? Ако беше сложен човек, на когото просто се е случило преди да живее прост живот? В края на краищата, ако беше толкова прост, защо бе обикнал толкова сложна жена?
Нацепените дърва се трупаха. Перин се наведе и започна да ги подрежда с мазолестите си ръце. Никога нямаше да стане лорд като онези хранени с птиче мляко същества от Кайриен. Но имаше и други лордове, мъже, като бащата на Файле. Или мъже като Лан, който приличаше по-скоро на оръжие, отколкото на човек.
Стана хубава купчина. Хубаво беше да води вълците в съня си, но вълците не очакваха да ги защитаваш или да им осигуряваш храна, или да им правиш закони. Не ти плачеха, когато близките им загинат под твоята команда.
Не водачеството го притесняваше. А всичките други неща, които идваха с него.
Надуши приближаващия се Илиас. С неговия естествен мирис на рохкава пръст миришеше като вълк. Почти.
— Защо не спиш? — каза Илиас, щом спря до него. Гаул пъхна копието в калъфа и се оттегли с безмълвието на врабец, излетял в небето. Щеше да остане наблизо, но нямаше да подслушва.
Перин погледна към тъмното небе.
— Понякога се чувствам по-буден нощем, отколкото през деня.
Илиас се усмихна. Перин не го видя, но подуши веселието му.
— Опитвал ли си се изобщо да го избегнеш, Илиас? — попита той. — Да пренебрегнеш гласовете им, да се престориш, че нищо у теб не се е променило?
— Да — отвърна Илиас. Имаше тих и нисък глас, напомняше някак на раздвижила се пръст. Далечен тътен. — Исках, но после Айез Седай искаха да ме опитомят. Трябваше да бягам.
— Липсва ли ти старият живот?
Илиас сви рамене — Перин чу движението, шумоленето на плат в плата.
— Никой Стражник не иска да изостави дълга си. Понякога други неща са по-важни. Или… е, може би са просто по-настоятелни. Не съжалявам за избора си.
— Аз не мога да напусна, Илиас. Не искам.
— Оставих живота си заради вълците. Това не означава, че и ти трябва да го направиш.
— Ноам трябваше — каза Перин.
— А дали?
— Това го погълна. Престана да е човек.
Долови мирис на тревога. Илиас нямаше отговор.
— Гостувал ли си някога на вълците в сънищата си, Илиас? — попита Перин. — Място, където мъртвите вълци тичат и живеят отново?
Илиас го изгледа.
— Онова място е опасно, Перин. То е друг свят, макар и свързан с този по някакъв начин. Според легендите Айез Седай в стари времена са могли да ходят там.
— И други хора също — каза Перин, мислеше си за Убиеца.
— Внимавай насън. Стой настрана от него — миризмата му беше тревожна.
— Трудно ли ти беше изобщо? — попита Перин. — Да отделиш себе си от вълка?
— Правех го.
— Но вече не?
— Намерих равновесие — каза Илиас.
— Как?
Илиас помълча за миг.
— Де да знаех. Просто беше нещо, което научих, Перин. Нещо, което ти ще трябва да научиш.
„Или да свърша като Ноам.“ Перин се взря в златните очи на Илиас и кимна.
— Благодаря ти.
— За съвета ли?
— Не. Затова, че се върна. Затова, че ми показа, че поне един от нас може да живее с вълците и да не изгуби себе си.