— Нищо не е — каза Илиас. — Забравил бях, че може да е приятно да си сред хора понякога. Не знам за колко дълго мога да остана обаче. Последният лов е почти дошъл.
Перин отново погледна към небето.
— Така е. Съобщи на Трам и другите, че съм взел решението си. Белите плащове са избрали място за битка. Ще се срещнем с тях утре.
— Добре — каза Илиас. — Не миришеш като да го искаш обаче.
— Трябва да се направи — заяви Перин. — И толкова.
Всички искаха да е лорд. Е, това бе едно от нещата, които правеха лордовете. Взимаш решения, които никой друг не иска да вземе.
Все пак го болеше, че трябваше да даде тази заповед. Беше го споходило видение с онези вълци, подкарали овце към някакъв звяр. Като че ли точно това правеше, подкарваше Белите плащове към унищожението им. Определено носеха цвета на овча вълна.
Но как да обясни видението с Файле ѝ другите, приближаващи се към онази пропаст? Илиас се отдалечи, а Перин погледна брадвата.
Сякаш не беше цепил дърва, а трупове.
Глава 25
Завръщане в Бандар Еваан
Ранд и Мин пристъпиха през портала в малка уличка, пазена от две Деви — Лериан и Хейдия — заедно с Наеф, високия скулест Аша’ман. Девите притичаха безшумно до входа на задната уличка и подозрително надникнаха навън към града. Ранд пристъпи и сложи ръка на рамото на Хейдия, за да успокои слабичката жена, която сякаш бе притеснена, че е с толкова малко охрана. Носеше кафявото си наметало.
Облаците в небето се разпръснаха, стопиха се над града в отклик на пристигането му. Мин погледна нагоре и усети топлия блясък на лицето си. Уличката миришеше ужасно — на смет и урина, — но лъхна топъл ветрец и отнесе вонята надалеч.
— Милорд Дракон — каза Наеф. — Не ми харесва това. Трябва да имате по-голяма защита. Хайде да се върнем и да съберем…
— Всичко ще е наред, Наеф — отвърна Ранд. Обърна се и подаде ръка на Мин.
Тя я пое и тръгна с него. Наеф и Девите имаха заповед да ги следват на разстояние — иначе щяха да привличат внимание.
Щом излязоха на един от многото широки домански дъсчени тротоари, вдигна ръка към устата си. Ранд беше напуснал Бандар Еваан съвсем наскоро. Как се бе изменил градът толкова бързо?
Улиците бяха пълни със струпани покрай стените болнави мръсни хора, загърнати в одеяла. Нямаше място за минаване по дървените пътеки. С Ранд трябваше да слязат в калта, за да продължат. Хората кашляха и стенеха и тя разбра, че вонята не е само в задната уличка. Целият град като че ли вонеше. Някога от много от сградите висяха знамена, но сега бяха издърпани и раздрани за завивки и огън.
Много здания бяха със счупени прозорци и врати, бежанци бяха задръстили входовете. Обръщаха се подир тях. Някои изглеждаха трескави. Други — гладни. И опасни. Мнозина бяха доманци, но сякаш имаше и твърде много белокожи — бежанци от равнината Алмот или Салдеа навярно. Мин разхлаби един нож в ръкава си, докато минаваха покрай група млади улични разбойници. Може би Наеф все пак беше прав. Тук не беше безопасно.
— Вървях и през Ебу Дар така — промълви Ранд. Изведнъж тя усети болката му. Смазваща вина, по-нараняваща от раните в хълбока му. — Това бе едно от нещата, които ме накараха да се променя. Хората в Ебу Дар са щастливи и добре нахранени. Не изглеждат като тези. Сеанчанците управляват по-добре от мен.
— Ранд, ти не си виновен за това — каза Мин. — Не бяхме тук, за да…
Болката му се усили и тя разбра, че е казала нещо погрешно.
— Да — отвърна той тихо, — не бях тук. Изоставих този град, когато разбрах, че не мога да го използвам като инструмента, който исках да бъде. Забравих, Мин. Забравих за какво е всичко това. Трам е много прав. Човек трябва да знае защо се бори.
Ранд беше изпратил баща си — заедно с един от ашаманите — до Две реки, за да подготви хората и да ги събере за Последната битка.
Залитна. Изведнъж се почувства страшно уморен и седна на някакъв сандък. Един смугъл хлапак го изгледа остро от близкия вход. От другата страна на булеварда имаше тясна уличка, по-скоро алея. Не беше задръстена с хора. Свирепи на вид плещести мъже стояха с криваци на входа ѝ.
— Разпадат се на банди — каза тихо Ранд. — Богатите наемат силните да ги пазят, да отбиват онези, които искат богатството им. Но не е богатство в злато или скъпоценности. Вече е за храна.
— Ранд — тя клекна до него. — Не можеш да…
— Знам, че трябва да продължа — промълви той. — Но ме боли, като знам нещата, които не съм направил, Мин. Когато се превърнах в стомана, изхвърлих от себе си всички тези чувства. Когато си позволих отново да се интересувам, отново да се смея, се отворих и за провалите си.