— Веднага — отвърна Наеф. — Ще ни трябват и войници, нали?
— Не — прекъсна го Ранд. — Прехвърли снаряжението в тази сграда тук. Ще разчистя място за портала вътре. Но никакви войници да не идват — вдигна очи и огледа улицата. — Бандар Еваан пострада достатъчно от ръцете на чужденци. Днес градът няма да познае ръката на завоевател.
Мин се отдръпна назад и загледа с почуда. Тримата войници влязоха в зданието и изкараха хлапетата навън. Щом ги видя, Ранд ги помоли да станат вестоносци и да тичат по задачи. Съгласиха се. Всички се съгласяваха с Ранд, след като го погледнеха.
Някой навярно щеше да си помисли, че това е някаква форма на Принуда, но Мин виждаше как се променят лицата им, виждаше как се връща надеждата в тях, блясъкът в очите. Те виждаха у Ранд нещо, на което можеха да се доверят. Или поне нещо, на което се надяваха, че могат да се доверят.
Тримата войници изпратиха няколко момчета и момичета да доведат други бивши войници. Наеф отвори портала си. След минути първите трима излязоха от зданието със сребристи гръдни брони и чисти зелени униформи. Бяха сресали брадите и косите си, намерили бяха вода да си измият лицата. Толкова бързо бяха престанали да приличат на просяци и бяха станали воини… Малко вмирисани, но воини все пак.
Жената, която Мин бе забелязала преди малко — онази, за която беше сигурна, че може да се научи да прелива, — се приближи да поговори с Ранд. След малко кимна и скоро след това беше събрала жени и мъже, които пълнеха ведра от един близък кладенец. Мин се намръщи озадачено, когато започнаха да обикалят по улицата и да измиват лицата и ръцете на хората.
Наоколо започна да се трупа тълпа. Някои бяха обзети от любопитство, други бяха враждебни, а трети — просто понесени от човешкия поток. Жената и екипът ѝ започнаха да ги подбират и да им възлагат работа. Някои трябваше да издирят ранените и болните, други — да облекат униформи и да вземат мечове. Друга жена заразпитва хлапетата, за да разбере къде са родителите им, ако все още имат такива.
Мин седна на сандъка, на който доскоро бе седял Ранд. Само след час той вече разполагаше с петстотин войници, водени от капитан Дърем и двама негови лейтенанти. Мнозина от тях току оглеждаха, все още изумени, чистите си дрехи и сребристите брони.
Ранд говореше с много от тях и се извиняваше открито. Докато приказваше с една жена, тълпата отзад се раздвижи, той се обърна и видя кретащ към него старец с разранена от ужасни язви кожа. Тълпата се отдръпваше боязливо настрана.
— Наеф — извика Ранд.
— Да, милорд?
— Доведи тук Айез Седай — каза Ранд. — Има хора, които се нуждаят от Цяра.
Жената, която бе събрала хора да пълнят ведра с вода, отведе стареца настрана.
— Милорд — каза капитан Дърем и се приближи с отривиста стъпка. Мин примига. Мъжът бе намерил бръснач отнякъде и се бе обръснал. Беше си оставил домански мустаци над волевата брадичка обаче. Четирима души го следваха като охрана.
— Ще ни трябва повече пространство, милорд — каза Дърем. — Сградата, която избрахте, е претъпкана, идват още и още, задръстват улицата.
— Какво предлагаш? — попита Ранд.
— Кейовете — отвърна Дърем. — Държи ги един от градските търговци. Готов съм да се обзаложа, че може да намерим няколко почти празни склада, годни за употреба. Имаше храна там, но… ами, нищо не е останало.
— А търговецът, който ги държи? — попита Ранд.
— Милорд. Едва ли е нещо, с което да не можете да се справите.
Ранд се усмихна, махна на Дърем да поведе и подаде ръка на Мин.
— Ранд, ще им трябва храна.
— Да — съгласи се той и погледна на юг към близките кейове. — Ще я намерим там.
— Няма ли да е изядена вече?
Ранд не отговори. Тръгнаха с новосформираната градска стража в челото на отряда. Зад тях се проточи нарастващо множество обнадеждени бежанци.
Огромното пристанище на Бандар Еваан бе едно от най-впечатляващите на света. Кейовете се изпъваха на сърп в подножието на големия град. Мин се изненада, като видя колко много кораби има там, повечето съдове на Морския народ.
Спомни си, че Ранд ги бе накарал да докарат храна в града. Но тя се беше развалила. Когато бе напуснал града, го известиха, че всичката храна на корабите е загнила от допира на Тъмния.
Някой беше вдигнал барикада на пътя. Другите улици към кейовете изглеждаха също затворени. Униформени войници занадничаха нервно иззад барикадата, когато военната сила на Ранд се приближи.
— Спрете! — извика някой. — Няма да…
Ранд вдигна ръка и махна небрежно. Барикадата, вдигната от мебели и дъски, изтътна и се хлъзна настрани. Войниците зад нея се развикаха и се отдръпнаха.