Ранд пристъпи напред и Мин усети пълния покой в душата му.
— Кой е този, който спира хората ми от кейовете и иска да задържи храната за себе си? — попита високо Ранд. — Искам… да говоря с това лице.
— Милорд Дракон? — чу се изненадан глас.
Висок мършав мъж с червено доманско палто забърза припряно към тях. Ризата му, някога фина, сега беше омачкана и мръсна. Изглеждаше капнал от умора.
„Как се казваше? — помисли си Мин. — Иралин. Точно така. Началникът на пристанището.“
— Иралин? — попита Ранд. — Какво става тук? Какво си направил?
— Какво съм направил ли? — отвърна възмутено мъжът. — Опитвах се да ги задържа да не нахлуят на корабите за развалената храна! Всеки, който яде от нея, се поболява и умира. Не искат да слушат обаче. Няколко групи се опитаха да щурмуват кейовете за храната и реших да не им позволя да се убият, като ядат от нея.
Не го беше чувала да говори толкова ядосано. Помнеше го като кротък човек.
— Лейди Чадмар избяга час след като вие напуснахте — продължи Иралин. — Другите членове на Съвета на търговците избягаха след ден. Онези проклетници от Морския народ твърдят, че няма да отплават, докато не разтоварят стоката си — или докато не им платя да направят нещо друго. Тъй че чаках проклетият град да измре от глад, да яде от тази храна и да умре или да изгине при нов метеж с пожари и смърт. Това правих тук. А вие какво направихте, милорд Дракон?
Ранд затвори очи и въздъхна. Не се извини на Иралин като на другите. Навярно разбираше, че ще е безсмислено.
Мин изгледа с гняв Иралин.
— Той носи тежко бреме на раменете си, търговецо. Не може да се грижи за всичко и всеки…
— Всичко е наред, Мин — прекъсна я Ранд, отпусна ръка на рамото ѝ и отвори очи. — Точно това заслужавам. Иралин. Преди да напусна града, ти ми каза, че храната на корабите е развалена. Провери ли всяко буре и чувал?
— Достатъчно проверих — отвърна Иралин, все още го гледаше враждебно. — Ако отвориш сто чувала и намериш едно и също, схващаш картината. Жена ми се опита да измисли безопасен начин да отсее изгнилото зърно от здравото. Ако изобщо е останало здраво.
Ранд закрачи към корабите. Иралин го последва малко объркан, може би защото Ранд не му се развика. Мин се присъедини към тях. Приближиха се до един от съдовете на Морския народ, затънал ниско във водата. Няколко души седяха небрежно отпуснати на палубата му.
— Искам да говоря с Надзорницата на платната — извика Ранд.
— Аз съм — отвърна му жена с бели кичури в правата си черна коса и с пъстра татуировка на дясната ръка. — Милис дин Шалада Три звезди.
— Сключих сделка — извика Ранд. — Да се достави храна тук.
— Онзи там не иска да се достави — отвърна Милис и кимна към Иралин. — Не иска да ни разреши да разтоварим. Казва, че ще нареди да стрелят по нас, ако го направим.
— Нямаше да мога да задържа хората — каза Иралин. — Трябваше да пусна слух из града, че Морският народ държи храната в залог.
— Виждаш ли какво изтърпяхме заради теб? — заговори Милис на Ранд. — Започвам да се чудя за Сделката ни с тебе, Ранд ал-Тор.
— Отричаш ли, че аз съм Корамуур? — попита Ранд и я погледна в очите. Беше ѝ трудно да извърне погледа си от него.
— Не — отвърна Милис. — Мисля, че не. Искаш да се качиш на борда на „Бяла пяна“, така ли?
— Ако може.
— Хайде, качвай се.
Пуснаха трапа и Ранд се качи, последван от Мин, Наеф и двете Деви. След малко дойде и Иралин, с капитана и няколко от войниците.
Милис ги отведе до центъра на палубата и отвори капака към корабния трюм. Ранд слезе първи, малко тромаво заради липсващата ръка. Въздухът долу бе прашен и задушлив.
— Ще се радваме да разтоварим тая храна — изсумтя Милис, след като слезе след Мин. — Плъховете мрат от нея.
— Това не е ли добре за вас? — подметна Мин.
— Кораб без плъхове е като океан без бури — отвърна Милис. — Оплакваме се и от двете, но екипажът мърмори всеки път, щом намерят някоя умряла гадина.
Няколко чувала зърно бяха отворени и зърното бе изсипано на пода. Иралин бе споменал, че се опитвали да отсеят лошото от доброто, но Мин не виждаше полза. Само съсухрени почернели зърна.
Ранд гледаше отворените чували. Иралин слезе в трюма. Капитан Дърем се смъкна по стълбата последен с хората си.
— Всичко е развалено — каза Иралин. — Не само това зърно. Някои хора донесоха зимни запаси от фермите си. Всичко се развали. Ще си измрем, и толкова. Няма да дочакаме проклетата Последна битка. Ще…
— Мир, Иралин — каза Ранд тихо. — Не е толкова лошо, колкото мислиш.