— Увъртам — каза Перин. — Още не съм решил нищо. Но не искам да избия тези хора. Освен ако не се наложи.
— Те няма да отстъпят, съпруже — каза Файле. — Вече са те осъдили.
— Ще видим.
Погледна нагоре към небето, замислен за странната миризма и за това, че порталите на Аша’ман не действаха. Убиеца бродеше по тези места във вълчия сън, а я имаше и онази стена от стъкло. Нещо във вятъра сякаш не беше наред. „Бъди нащрек. Бъди готов.“
Чукът можеше и да убива, и да създава. Не знаеше още кое от двете ще стане сега. Но нямаше да удари, докато не се наложеше.
Галад гледаше към раздрания в земята и настръхнал от стотици стрели ров.
Беше подготвен за Айез Седай. Една Айез Седай не можеше да нарани никого, освен ако тя или Стражникът ѝ не са в опасност, а той бе дал изрични заповеди на хората си да не влизат в бой с Айез Седай и дори да не се доближават до тях. Ако Чедата видеха Айез Седай, трябваше да спрат, да кимнат почтително и да извърнат оръжията си настрана. Ако мъжете му покажеха ясно, че не желаят да навредят на Айез Седай, Сестрите щяха да са безполезни в битката.
Много от Чедата не вярваха на това. Наричаха историите за Трите клетви преднамерен фалшификат. Не бяха живели в Бялата кула. Галад не харесваше повечето Айез Седай и определено не им вярваше, но знаеше, че клетвите се спазват.
Вдигна далекогледа и огледа първата линия на Айбара. Мъже с черни палта. Няколко айилки, сред тях и една от онези, които бяха дошли с Айбара на първата им среща. Преливаща, несъмнено. Представи си как земята избухва пред атакуващите му сили, как хвърля конницата във въздуха, как други падат в изкопа, а по-задните линии се разколебават, объркват се и стават жертва на наистина впечатляващите дълги лъкове.
Борнхалд приближи коня си до него и го погледна сърдито.
— Няма да преговаряме наистина, нали?
Галад смъкна далекогледа.
— Мисля, че ще го направим.
— Но вече се срещнахме с него! — каза Борнхалд. — Казахте, че искате да видите очите му, като доказателство, че е Твар на Сянката, и ги видяхте. Какво повече ви трябва?
Биар, който напоследък често изпълняваше ролята на лична охрана на Галад, смуши коня си към тях и каза:
— Не може да му се вярва, лорд Капитан-командир.
Галад кимна към рова.
— Можеше да ни унищожи с тази атака.
— Съгласен съм с Биар — заяви Борнхалд. — Иска да ви примами, а след това да ви убие и да ни обезкуражи.
Галад кимна замислено.
— Възможно е — обърна се към лорд капитан Харнеш, спрял наблизо. — Ако загина, искам да поемеш командата и да атакуваш. Безмилостно. Повтарям заповедта си да отбягвате Айез Седай. Избивате всеки друг, който ви се стори, че прелива. Това е приоритет. Възможно е да не разбираме какво става тук.
— Но все пак ще отидете? — попита Борнхалд.
— Да — каза Галад.
Беше позволил на Борнхалд и Биар да го подтикнат към битка, но вече се чудеше дали не е действал много припряно. Наистина беше видял очите на Перин и беше изслушал свидетелствата както на своите Чеда, така и на хора, пътували с Айбара. Като че ли бе съвсем ясно, че нападението е най-правилното решение.
Но Айбара беше прав. Беше дошъл да се срещне с Галад, когато го поканиха. Може би все пак имаше начин кръвопролитието да се избегне. Галад не го вярваше, но ако имаше шанс, по-добре беше то да се отложи. Толкова.
Борнхалд не изглеждаше доволен. Гневът му към човека, убил баща му, бе разбираем, но не можеше да се позволи този гняв да предопределя действията на Чедата.
— Можеш да дойдеш с мен — каза му Галад. — Това важи и за теб, Чедо Биар. Капитаните трябва да останат сред хората, та Айбара да не ни остави без водачи.
Харнеш отдаде чест. Борнхалд с неохота подкара до Галад, както и Биар, чиито очи пламтяха от свиреп фанатизъм, не отстъпващ на гнева на Борнхалд. И двамата бяха преживели поражение и унижение от този Перин Айбара. Петдесет Чеда подкараха в строй зад тримата.
Докато стигнат, хората на Айбара бяха вдигнали павилион. Скромен, с плосък покрив и четири пилона, изпънали сиво-кафявото платно. Под него имаше малка квадратна маса и два стола.
Айбара седеше до масата. Стана, когато Галад се приближи. Днес носеше зелено палто и кафяви панталони — добре скроени, но скромни дрехи, — и онзи свой чук на кръста си също. Дрехите внушаваха усещане за земя и рохкава пръст. Не, това не беше човек от палати, беше човек от поля и гори. Горски човек, издигнал се до лорд.
Двама мъже от Две реки стояха в дъното на павилиона. Казваха за тях, че били свободни селяци или пастири от старо, здраво племе. И бяха избрали за свой водач този Перин Айбара.