— Ти ще отидеш ли… там? — попита Файле.
— Нещо не е както трябва — повтори той. — Трябва да науча каквото мога преди съда. Бих могъл да намеря отговори във вълчия сън.
Съдът.
— Перин, тази идея не ми харесва.
— Ядосана си на Мейгдин.
— Разбира се, че съм ядосана на Мейгдин — бяха преживели Малден заедно, а тя така и не ѝ беше казала, че е кралицата на проклетия Андор! Караше я да се чувства като глупачка — като някой провинциален самохвалко, който се перчи с уменията си пред минал по улицата майстор на меча.
— Не е знаела дали може да ни се довери — каза Перин. — Бягала е от един от Отстъпниците, както изглежда. Аз също съм се крил и знам как е.
Файле го погледна ядосано.
— Не ме гледай така. Тя не го е направила, за да те ядоса, Файле. Имала си е причини. Забрави го.
Това я накара да се почувства добре. Добре беше, че Перин вече държи на своето.
— Е, вече се чудя коя ли ще се окаже Лини. Може би някоя сеанчанска кралица? А господин Джил? Кралят на Арад Доман под прикритие?
Перин се усмихна.
— Подозирам, че са нейни слуги. Джил поне е този, който твърди, че е. Балвер сигурно е получил пристъп, че не е разкрил това.
— Обзалагам се, че го е отгатнал — каза Файле и коленичи до него, — Перин, сериозно го казах това за съда. Притеснена съм.
— Няма да позволя да ме задържат — каза той. — Казах само, че ще се явя на съд и ще им дам възможност да представят доказателство.
— Тогава какъв е смисълът?
— Дава ми време да обмисля. И би могло да предотврати необходимостта да ги убия. Капитанът им, Дамодред… нещо у него мирише по-добре, отколкото у повечето други. Не е бесен от гняв или омраза. Това ще върне хората ни и ще ми позволи да се защитя. Хубаво е човек да може да каже своето. Може би точно това ми е трябвало през цялото време.
— Е, добре. Но в бъдеще, моля те, старай се да ме предупреждаваш за плановете си.
— Обещавам — Перин се прозя и се изтегна на постелята. — Всъщност ми хрумна в последния момент.
Файле задържа езика си зад зъбите с немалко усилие. Поне нещо добро бе произтекло от тези преговори. Беше наблюдавала Берелайн, когато се запозна с Дамодред, и рядко бе виждала жена, чиито очи да блеснат толкова ярко. Навярно щеше да може да се възползва от това.
Перин вече тихо похъркваше.
Седеше, опрял гръб в нещо твърдо и гладко. Твърде тъмното, почти зло небе на вълчия сън кипеше над леса — борове, дъбове и кожолист.
Изправи се, след това се обърна и погледна това, на което се беше подпрял. Внушителна стоманена кула, изпъната нагоре към бурното небе. Изумително права, със стени, които сякаш бяха излети от един къс метал без никакви шевове. Излъчваше някакво съвсем неестествено чувство.
„Казах ти, че това място е зло — изпрати Скокливец и после изведнъж се озова до него. — Глупаво кутре.“
— Не дойдох тук по свой избор — възрази Перин. — Събудих се тук.
„Умът ти е съсредоточен върху това — каза Скокливец. — Или умът на онзи, с когото си свързан.“
— Мат — промълви Перин. Не знаеше как го разбра. Цветовете не се появиха. Никога не се появяваха във вълчия сън.
„Глупаво кутре като теб ли?“
— Може би по-глупаво.
Скокливец замириса недоверчиво, сякаш не можеше да повярва, че това е възможно. „Ела — изпрати вълкът — Върнало се е.“
— Какво се е…
Скокливец изчезна. Перин го последва намръщен. Вече можеше лесно да улови по миризмата накъде е заминал. Появиха се на пътя за Джеанна и онази странна виолетова стъклена стена отново бе там, прерязала пътя през средата, изпъната високо в небето и в далечината в двете посоки. Перин се приближи до някакво дърво. Голите му клони сякаш бяха пленени в стъклото и неподвижни.
Скокливец пристъпваше наблизо. „Виждали сме това нещо — изпрати той. — Много, много отдавна. Преди много животи.“
— Какво е то?
„Нещо от хората.“
Скокливец изпрати множество объркани образи. Летящи в небето сияещи дискове. Невероятно високи стоманени здания. Неща от Приказния век? Скокливец разбираше за какво служат толкова, колкото можеше да разбере за какво служи конска каруца или свещ.
Перин погледна към пътя. Този район на Геалдан му бе непознат. Трябваше да е по-надалече, към Люгард. Стената се бе появила не там, където беше последния път.
Хрумна му една мисъл и той се понесе на няколко дълги отскока по пътя. Спря на стотина крачки разстояние, обърна се и подозрението му се потвърди. Стъклото не оформяше стена, а огромен купол. Прозрачен, със смътно виолетов оттенък, сякаш се простираше на левги околовръст.