Скокливец се задвижи като в мъгла и мигновено се озова до него. „Трябва да вървим.“
— Той е там вътре, нали? — попита Перин.
След това се пресегна с ума си. Танцуваща сред дъбове, Искри и Безграничен бяха наблизо. Там напред, в купола. Отвърнаха с бързи, изпълнени с паника образи: лов и гонитба.
— Защо не бягат? — попита Перин.
Скокливец изпрати объркване.
— Отивам при тях — каза Перин и умът му се понесе напред.
Не последва нищо.
Жегна го паника. Какво не беше наред? Опита отново — този път да се отпрати към подножието на купола.
Този път стана. Озова се там мигновено и подобната на стъкло стена се извиси пред него като стръмна скала. „Този купол е — помисли си Перин. — Той ме спира.“ Изведнъж разбра чувството на безизходност, което бяха изпратили вълците. Не можеха да се измъкнат навън.
За какво беше този купол тогава? Да плени вълците, за да може Убиеца да ги избие? Перин изръмжа и пристъпи към купола. Не можеше да проникне през него, като си представи, че е вътре, но може би щеше да успее по някакъв по-обикновен начин. Вдигна ръка и се поколеба. Не знаеше какво ще причини допирът до повърхността.
Вълците изпратиха образи на мъж с черни кожени дрехи и с грубо набръчкано лице. Усмивка бе изкривила устните му, докато мяташе стрели. Миришеше грешно, ужасно грешно. И също тъй миришеше на мъртви вълци.
Перин не можеше да ги остави там вътре. Както не можеше да остави господин Джил и другите на Белите плащове. Обзет от гняв към Убиеца, той докосна повърхността на купола.
Мускулите му изведнъж изгубиха сила. Омекнаха като вода, а краката му не можеха повече да го държат. Падна на земята. Стъпалото му все още се опираше в купола — дори беше минало през него. Куполът сякаш нямаше плътност.
Дробовете му отказваха да работят — стягането на гърдите бе прекалено силно. Обзет от паника, той си представи, че е вътре, но не се получи. Беше пленен също като вълците!
До него се появи сиво-сребриста мъгла. Челюсти се впиха в рамото му. Скокливец го изтръгна от виолетовия купол и Перин мигновено усети, че силата му се връща. Отвори уста, за да вдиша.
„Глупаво кутре“, изпрати Скокливец.
— Ще ги оставиш ли? — попита с хриплив глас Перин.
„Не глупаво, че рови в дупката. Глупаво, че не ме чака в случай, че стършелите излязат — Скокливец се обърна към купола. — Помогни ми, ако падна.“ Запристъпва напред, след това опря нос в купола. Олюля се, но се изправи отново и бавно продължи. Рухна от другата страна, но гърдите му продължиха да се свиват и издуват.
— Как го направи? — попита Перин и се изправи.
„Аз съм аз.“ Скокливец изпрати себе си — образ неразличим от това, което беше. И миризми на сила и твърдост.
Хитрината, изглежда, бе да имаш пълен контрол над това, което си. Като много неща във вълчия сън, силата на вътрешния образ надмогваше плътността на самия свят.
„Ела — изпрати му Скокливец. — Бъди силен, премини.“
— Имам по-добра идея — каза Перин, засили се и връхлетя напред. Блъсна се във виолетовия купол и мигновено изтръпна, но инерцията все пак го прехвърли от другата страна. Той падна и изстена от болка в рамото и ожулената ръка.
„Глупаво кутре — изпрати Скокливец. — Трябва да учиш.“
— Сега не е времето за това — отвърна Перин и се изправи. — Трябва да помогнем на другите.
Стрели във вятъра, черни и убийствени. Смехът на ловеца. Застоялата миризма на мъж. Убиецът беше тук. Затичаха по пътя и Перин откри, че в купола може да усили бързината си. Опита се предпазливо да скочи напред с мисъл и се получи. Но щом се опита да се отпрати навън, не стана нищо.
Тъй че куполът беше преграда. Вътре в него можеше да се движи свободно, но не можеше да се премести някъде отвън, като си представи, че е там. Трябваше физически да преодолее стената на купола, ако иска да излезе.
Танцуваща сред дъбове, Безграничен и Искри бяха напред. И Убиеца също. Перин изръмжа… в ума му нахлуха трескави образи. Тъмни гори. Убиеца. Изглеждаше толкова висок за вълците, тъмно чудовище с лице, изсечено като от камък.
Кръв по тревата. Болка, гняв, ужас, объркване. Искри беше ранен. Другите два вълка скачаха насам-натам, подмамваха и отвличаха Убиеца, докато Искри изпълзи до границата на купола.
„Внимавай, Млади бико — изпрати Скокливец. — Този мъж е добър ловец. Движи се почти като вълк, въпреки че е нещо грешно.“
— Аз ще го отвлека. Ти вземи Искри.
„Ти имаш ръце. Ти носиш.“ Имаше и още нещо в това изпращане, разбира се: старостта и опитността на Скокливец, Перин — все още като кутре.