— Имаш си заповеди, синко. Изпълняваш ги. Разбрано?
Дийпи кимна отсечено.
— Ще взема…
Итуралд не чу останалото — в този момент удари взрив.
Не го усети. В един момент стоеше с Дийпи, а в следващия се намери паднал на пътеката на стената, а светът около него бе странно затихнал. Главата му пищеше от болка. Кашляше. Вдигна разтрепераната си ръка, опипа лицето си и разбра, че е плувнало в кръв. В дясното му око имаше нещо — прониза го болка, когато примигна. Защо всичко бе толкова тихо?
Превъртя се и се закашля отново, затвори дясното си око. Другото се бе насълзило. Стената свършваше на педя от него.
Ахна. Огромен къс от северната стена просто беше изчезнал. Итуралд простена и погледна назад. Дийпи беше стоял до него…
Ашаманът лежеше на пътеката, главата му беше цялата в кръв. Десният му крак свършваше на буца кърваво месо над откъснатото коляно. Но още потръпваше. Жив беше.
„Трябва да дам сигнал за тревога.“
Тревога? Взривът сигурно беше вдигнал достатъчно тревога. Отсам стената имаше разрушени сгради, разбити от лавината камъни. Отвън тролоците тичаха напред, понесли салове, за да прехвърлят рова.
Итуралд издърпа колана на ашамана и стегна с него бедрото му. За нищо повече не можеше да се сети. Главата му все още пулсираше от взрива.
„Градът е загубен… Светлина! Загубен, просто ей така.“
Нечии ръце му помогнаха да се изправи. Конел. Издърпа го назад. Двама войници понесоха Дийпи.
Следващите няколко минути му бяха като в мъгла. Залиташе по стъпалата и едва не полетя с главата надолу върху каменната настилка. Само ръцете на Конел го задържаха да не падне. А след това… палатка? Голяма палатка с едната страна отворена? Едно бойно поле не трябваше да е толкова тихо.
Обля го леден студ и той изкрещя. Изведнъж в ушите и в главата му нахлуха звуци. Крясъци, трошащи се камъни, ек на тръби и барабанен грохот. Умиращи мъже. Всичко го порази отведнъж, все едно че тапи бяха изтръгнали от ушите му.
Изохка. Намираше се в болничната палатка. Антаил — кроткият Аша’ман с оредяла коса — стоеше над него. Светлина, колко изтощен се чувстваше! Твърде малкото сън, плюс напрежението от Цяра. Усети как клепачите му натежават.
— Лорд Итуралд — каза Антаил. — Имам сплит, който няма да ви възстанови, но ще ви накара да си мислите, че сте добре. Може да е вреден за вас. Искате ли да продължа?
— Аз… — изломоти Итуралд. — Това…
— Кръв и проклета пепел — измърмори Антаил и се пресегна. Нова вълна на Сила обля Итуралд. Беше като метла, помела през него, и изтласка цялата умора и объркване, възстанови сетивата му и го накара да се почувства все едно, че се е събудил от спокоен нощен сън. Дясното око вече не го болеше.
Нещо се бе задържало дълбоко вътре, умора, просмукала се в костите му. Не можеше да я пренебрегне. Надигна се в леглото, вдиша и издиша дълбоко, след което погледна Антаил.
— Виж, това е полезен сплит, синко. Трябваше да ми кажеш, че го можеш това!
— Опасен е — повтори Антаил. — По-опасен от варианта на жените, както са ми казвали. В някои отношения е по-ефикасен. Заменяте бодрост сега срещу по-дълбоко изтощение по-късно.
— По-късно няма да сме в град, който пада в ръцете на тролоците. Ако благоволи Светлината, разбира се. А Дийпи?
— Първо се погрижих за него — отвърна Антаил и посочи близкия нар. Дийпи лежеше там, с опърлени дрехи и окървавено лице. Като че ли дишаше, макар и в безсъзнание.
— Конел! — каза Итуралд.
— Милорд — отзова се войникът и се приближи. Беше намерил отделение войници да действат като лична охрана.
— Да огледаме какво става — каза Итуралд.
Излезе от болничната палатка и затича към двореца Кордамора. Градът беше в хаос, групи салдейци и доманци търчаха безредно насам-натам. Конел прояви съобразителност и прати човек да намери Йоели.
Дворецът беше наблизо. Стената бе пострадала от взрива, но зданието изглеждаше здраво. Итуралд го бе използвал като команден пост. Хората щяха да очакват да го намерят там. Нахлуха вътре, качиха се на третия етаж, изтичаха на терасата и огледаха разрушения от взрива участък.
Страховете на Итуралд се оправдаха: градът беше изгубен. Участъкът от разбитата стена се бранеше от набързо събрали се защитници. Връхлитащите тролоци хвърляха салове в рова, подкарвани от Чезнещи. По улиците тичаха объркани хора.
Ако беше имал повече време за подготовка, щеше да може да устои, както бе казал на Дийпи. Но не и сега. „Светлина, тази отбрана беше провал след провал.“
— Събери ашаманите — заповяда Итуралд. — И всички офицери, които успееш да намериш. Ще организираме хората за оттегляне през портали.