Армията им нарастваше, още и още хора се стичаха към тях. Донесенията на съгледвачите показваха, че силата на Белите плащове също нараства. По-бавно, но все пак нарастваше. Във времена като тези една армия бе символ на сила и — най-малкото — на сигурна храна.
Двайсетина дървета исиот пиеха вода от потока до лагера на Перин. Колко странни растения — корените им бяха вкопчени във водата като пръсти. Стволове като течно стъкло, разтеглило се, докато се втвърдява. Нищо такова не можеше да се види в Салдеа. Тук като че ли две погрешни стъпки можеха да те вкарат в блато.
— Не чувам отговор — каза Берелайн. Изглеждаше разсеяна през последните няколко дни. — Мислех си, може би ще е добре да пратим свой емисар до армията на Белите плащове. Смятате ли, че Перин би ми позволил да отида и да говоря с тях? Сигурно бих могла да направя лично обжалване в негова полза.
Продължаваше да повдига тази тема.
— Не — заяви Файле. — Знаеш, че си е наумил твърдо да се яви на този съд, Берелайн.
Първата присви устни, но не настоя повече. Трите продължиха разходката си, придружени от десет Деви. Някога Файле негодуваше от вниманието им. Но това бе преди да я отвлекат така неочаквано и лесно.
Видя в далечината малка група напускащи лагера бежанци. Отдалечаваха се на югоизток. Преди да се объркат нещата с порталите, около десет хиляди бяха разпратени в селски райони на Кайриен. Всички бяха получили указания да пазят мълчание. Перин все още не искаше да се разчуе за местонахождението му. Жените щяха да мълчат, разбира се, но мъжете щяха да се разприказват. Винаги го правеха.
Малцина знаеха за провала с порталите. Перин бе казал на хората, че иска Аша’ман да запазят силите си в случай, че се наложи да се бият с Белите плащове. Беше си самата истина. Все пак някои бежанци бяха помолили да си тръгнат пешком. На тях Файле даваше по малко от златото и скъпоценностите от запасите на Севанна и им пожелаваше всичко най-добро. Беше изненадана колко много от тях искаха да се върнат по домовете си, в завладените от сеанчанците земи.
Въпреки заминаванията войските на Перин набъбваха от ден на ден. Бежанците, решили да се обучават в бой с мечове, бяха вече някъде към двайсет и пет хиляди.
— Добре — продължи да разсъждава на глас Берелайн. — Какво все пак ще направи Перин? Защо иска този съд? Иска нещо от ония Бели плащове — заобиколи дънера на един исиот. Първата, като много други, разгадаваше в действията на Перин много повече неща, отколкото имаше в действителност. Перин щеше да се разсмее, ако научеше какви сложни кроежи му се приписват.
„И тя твърди, че разбира от мъже“, помисли Файле. Перин в никакъв случай не беше глупав или прост човек, какъвто твърдеше понякога, че е. Планираше, обмисляше и беше предпазлив. Но също така беше прям. Решителен. Когато кажеше нещо, мислеше го сериозно.
— Съгласна съм с Берелайн — каза Алиандре. — Би трябвало просто да си тръгнем и да се махнем оттук. Или да атакуваме Белите плащове.
Файле поклати глава.
— Перин се дразни, когато някои хора мислят, че прави нещо погрешно. Докато Белите плащове продължават да настояват, че е убиец, името му няма да е чисто — беше глупав и упорит понякога, но все пак имаше благородство.
Стига това да не го убиеше. Но тя го обичаше точно заради това чувство за чест. Да се опитва да го промени щеше да е неуместно, тъй че трябваше да се постарае други да не се възползват от него.
И както винаги, когато обсъждаха Белите плащове, в очите на Берелайн се появяваше онзи странен поглед, щом се озърнеше — може би несъзнателно — към лагера им. Светлина. Нямаше да попита пак дали би могла да отиде да говори с тях, нали? Вече бе изтъкнала десетки причини защо иска да го направи.
Файле забеляза голяма група войници, които се стараеха да не се набиват на очи, докато обикаляха из лагера в крак с нея и личната ѝ охрана на разходката. Перин искаше да я пазят добре.
— Този млад лорд Капитан-командир — небрежно подхвърли Алиандре. — Доста добре му стои бялата униформа, не мислите ли? Стига да можеш да подминеш слънчевия изгрев на наметалото му. Голям красавец е.
— О? — каза Берелайн. Изненадващо, на лицето ѝ се появи руменина.
— Чувала бях много пъти, че доведеният син на Мургейз е чаровен мъж — продължи Алиандре. — Но не бях допускала, че е толкова… блестящ.
— Като статуя, изваяна от мрамор — прошепна Берелайн. — Реликва, останала от Приказния век. Съвършена творба, на която да се прекланяме.
— Не е лош — изсумтя Файле. — Аз лично предпочитам брадато лице.