— Къде? — извика Файле, докато вдигаше камък от земята. — Оръжията са навсякъде! — Берелайн се бореше с камата си. Сграбчи я, но тя се мъчеше да се отскубне и дърпаше ръцете ѝ насам-натам. Алиандре беше обкръжена от три ножа. Светлина! Файле беше извадила късмет, че носеше само един днес.
Няколко Деви се втурнаха да помогнат на Алиандре: хвърляха камъни по ножовете и отбягваха копията, които налитаха към тях. Берелайн бе останала сама.
Стиснала зъби — чувстваше се като глупачка, че помага на жена, която мрази, — Файле скочи и изпъна ръцете си над тези на Берелайн, за да я подкрепи. Заедно извиха камата настрани и успяха да забият върха ѝ в земята. В този момент — удивително — оръжието спря да се движи.
Файле го пусна колебливо, след това вдигна очи към разрошената Първа. Берелайн притисна дясната си длан в другата, за да спре кръвта от порязаното, и ѝ кимна.
— Благодаря ти.
— Какво го спря? — попита задъхано Файле. Из лагера кънтяха викове и ругатни, дрънчеше оръжие.
— Пръстта? — изпъшка Берелайн, паднала на колене.
Файле зарови пръсти в черната пръст. Обърна се рязко, забелязала с тревога, че една от Девите е паднала, макар че останалите бяха успели да свалят на земята няколко от летящите копия. Хвърли шепа пръст към едно от тях, улучи го и то падна на земята. Близо до тях войниците, които ги бяха следвали, за да я пазят с другите жени, бяха закъсали много. Отстъпваха в кръг, вдигнали щитовете си, за да се предпазят от връхлитащите оръжия.
— Бързо! — извика Файле на Девите и зарови с шепи в пръстта. — Кажете на всички! Кажете им как да спрат оръжията! — хвърли пръст по камите до Алиандре, свали две наведнъж и затича към войниците.
— Не е нужно да се извиняваш, Галад — каза тихо Мургейз. — Не си могъл да знаеш какво става в Крепостта на Светлината. Беше далече, много далече.
Седяха в палатката му един срещу друг. Светлината на късния следобед грееше по стените. Галад бе стиснал ръце пред себе си и се бе навел напред. Толкова замислен. Помнеше първите си впечатления за него, преди много време, когато се бе омъжила за баща му. Детето бе просто част от сделката и макар да го беше осиновила, Мургейз винаги се тревожеше, че се чувства по-малко обичан от брат си и сестра си.
Галад винаги беше толкова сериозен. Винаги бързаше да покаже кога някой е направил нещо погрешно. Но за разлика от другите деца — особено Елейн, — не използваше знанието си като оръжие. Трябваше да го е видяла. Трябваше да е осъзнала, че ще бъде привлечен към Белите плащове с техния възглед за света, който е или черен, или бял. Можеше ли да го е подготвила по-добре? Да му покаже, че светът не е нито черен, нито бял — нито сив дори. Че е пълен с цветове, което не се вместват в ничий морален спектър.
Той вдигна глава. В очите му все още имаше тревога.
— Обвиних несправедливо Валда. Когато отидох при него, заявих, че искам Съд под Светлината, защото е извършил насилие над теб и те е убил. Половината от това се оказа погрешно. Направил съм грешка, поне отчасти. Въпреки това съм доволен, че го убих.
Дъхът заседна в гърлото ѝ. За Валда се носеше слава, че е един от най-великите живи майстори на меча. А Галад го беше убил в дуел? Този младеж? Но той не беше вече младеж. Галад бе направил избора си и ѝ беше трудно да прецени този избор. В някои отношения като че ли бе по-достоен за възхищение от нейния.
— Постъпил си добре — каза тя. — Валда беше змия. Сигурна съм, че той е стоял зад смъртта на Ниал. Галад, ти си направил услуга на света.
Той кимна.
— Заради това, което ти направи, той си заслужи смъртта. Но все едно, ще трябва да направя изявление — стана и закрачи, стиснал ръце зад гърба си. Бялото му облекло сякаш засия на светлината. — Ще обясня, че обвинението ми в убийство е било погрешно, но че Валда все пак заслужи смъртта си заради другите си престъпления. Ужасни престъпления. Жалко, че не го знаех.
— Нищо не си могъл да направиш, синко — каза тя. — Пленът ми беше по моя вина. Защото се доверих на врагове.
Галад махна с ръка.
— Няма как да се противопостави човек на Гебрил, ако това, което съм чул, е вярно. Колкото до твоя плен, ти не си се доверила на враговете си. Беше предадена като всички нас, от Валда. Чедата никога не са врагове на човек, който върви в Светлината.
— А Перин Айбара? — попита тя.
— Твар на Сянката.
— Не, синко. Не ми харесват някои от нещата, които прави, но ти гарантирам, той е добър човек.
— Това ще го докаже съдът — отсече Галад.
— И добрите хора могат да правят грешки. Ако продължиш така, това би могло да свърши по начин, който никой от нас не желае.