Чукът му не се беше опитал да го убие. Доколкото знаеше, беше единственото оръжие, носено от човек, което не бе реагирало на мехура на злото. Какво означаваше това?
Поклати глава и спря, защото чу някой да тича към него. Улови миризмата на Трам и се обърна.
— Перин, синко — заговори Трам, задъхан от бягането. — Току-що се случи нещо необичайно.
— Мехурът на злото е поразил селото? — попита с тревога Перин. — Има ли пострадали?
— О, не — отвърна Трам. — Селото е добре. Дори не са забелязали нещо нередно. Друго е — якият възрастен мъж миришеше странно. Умислено, тревожно.
Перин се намръщи.
— Какво?
— Аз… Трябва да тръгвам, синко. Напускам лагера. Не знам кога ще се върна.
— Да не е…
— Нищо общо няма с Белите плащове. Казано ми е, че не мога да говоря повече. Но е свързано с Ранд.
Цветовете се завихриха. Ранд крачеше по коридорите на Тийрския камък. Изражението му бе мрачно. Опасно.
— Перин — рече Трам. — Мисля, че е нещо, което трябва да направя. Включва Айез Седай и трябва да тръгна веднага. Нищо повече не мога да кажа. Накараха ме да се закълна.
Перин се вгледа в очите му и видя, че е искрен. Кимна мълчаливо.
— Добре. Трябва ли ти някаква помощ? Някой, който да тръгне с теб, където и да отиваш?
— Ще се оправя — отвърна Трам. Миришеше притеснено. Какво ставаше? — Ще се опитам да ти пратя помощ, синко — сложи ръка на рамото му. — Ти се справи добре тук. Гордея се с теб, както щеше да се гордее и баща ти. Дръж здраво. Ще те видя на Последната битка, ако не по-рано.
Перин кимна. Трам се забърза към палатката си, за да стегне вещите си за път.
Трудно бе да изглеждаш достолепно, докато те носят на носилка по стената на Кемлин, но Елейн правеше всичко по силите си. Понякога да получиш каквото искаш бе по-важно от достолепието.
Почивка на легло! Е, за да я остави Мелфейн на мира с досадното си суетене, Елейн ѝ се беше заклела, че няма да се вдига на крака. Но не беше казала нищо за оставане в спалнята си.
Четирима гвардейци носеха носилката високо на раменете си. Елейн седеше безопасно между облегалките, облечена в пурпурна рокля, с грижливо вчесана коса и с короната с Розата на Андор на главата.
Денят беше душен и топъл, небето — все така потъмняло от облаци. За миг ѝ стана гузно, че принуждава горките мъже в парадни униформи да я носят в този горещ ден на ранното лято. Но тези мъже щяха да влизат в битки в нейно име. Можеха да понесат малко жега. Колко често получаваха гвардейците високата чест да носят кралицата си всъщност?
Биргит крачеше до носилката и връзката издаваше, че ѝ е смешно. Елейн се бе опасявала, че ще се опита да спре тази разходка, но вместо това тя се беше разсмяла! Сигурно беше решила, че разходката — въпреки че щеше да ядоса Мелфейн — не носи риск за Елейн или бебетата ѝ. Освен това ѝ даваше чудесна възможност да види как Елейн обикаля из града и изглежда глупаво.
Елейн потръпна. Какво щяха да кажат хората? Кралицата, чучната на носилка и я мъкнат към външната стена? Все едно. Нямаше да позволи клюките да ѝ попречат да види изпитанието със собствените си очи. И нямаше да отстъпи пред тираничния натиск на една акушерка.
Имаше много добра гледка от стената. Полята към Арингил се бяха проснали вляво от нея. Градът вреше и кипеше отдясно. Полята изглеждаха прекалено кафяви. Донесенията от различните райони на кралството ѝ бяха мрачни. Девет десети от посевите бяха пропаднали.
Носачите ѝ поеха нагоре към върха на една от крепостните кули, но се натъкнаха на препятствие — прътовете на носилката се оказаха твърде дълги за завоите по стъпалата, а демонстрацията трябваше да се извърши горе. За щастие, имаше по-къси дръжки за случаи като този. Свалиха прътите, поставиха дръжките и продължиха.
Докато я носеха нагоре, Елейн се разсея с мисли за Кайриен. Всички благородни Домове твърдяха, че чакат с нетърпение да се върне и да вземе трона, но никой не бе предложил нещо повече от крайно вяла подкрепа. Даес Дай-мар беше в пълен ход и играта за възхода на Елейн — или провала ѝ — бе започнала от мига, в който Ранд бе споменал за намерението си да ѝ повери държавата.
В Кайриен сто различни политически ветрове винаги духаха в сто различни посоки. Нямаше време да научи всички отделни фракции, преди да вземе трона. Освен това, ако я видеха замесена в Играта, щяха да я вземат за играч, когото могат да надвият. Трябваше да намери начин да завладее Слънчевия трон, без да се замесва в местната политика на Домовете.
Най-после излязоха на площадката на кулата. Алудра стоеше до един от прототипите на своите „дракони“. Бронзовата тръба бе доста дълга и поставена в дървена конструкция. Беше просто макет, за показ. Втори, действащ дракон бе монтиран на върха на съседната кула. Беше достатъчно далече, та Елейн да не бъде застрашена в случай, че нещо се провали.