Мъглите изчезнаха, изпарени от топлината. Скокливец клечеше на задните си крака пред него. „Добре — изпрати вълкът. — Учиш се.“ Изви глава и се загледа на север, сякаш привлечен от нещо. След това отново изчезна.
Перин улови миризмата му и го последва към пътя за Джеанна. Скокливец затича покрай странния виолетов купол. Често се връщаха на това място да видят дали куполът е изчезнал. Все още си стоеше.
Перин продължи гонитбата. Капан за вълците ли бе куполът? Но ако беше така, защо Убиеца не бе поставил капана си на Драконовата планина, където незнайно защо се бяха събрали толкова много вълци?
Може би куполът имаше друга цел. Перин си спомни няколко откроими скални образувания по обиколката на купола и последва Скокливец към една ниска издатина. Вълкът скочи от нея и изчезна във въздуха. Перин скочи след него.
Улови мириса на целта на Скокливец насред скока и се отнесе там мигновено. Появи се на около две стъпки над блещукаща синя шир. Пропадна замаян и пльосна във водата.
Заплува в паника и пусна чука. Скокливец стоеше над водата, сбърчил неодобрително вълчата си муцуна. „Не добре — изпрати вълкът. — Все още трябва да се учиш.“
Морето ставаше все по-бурно, но Скокливец клечеше кротко над гребените на връхлитащите вълни. Отново погледна на север, а след това се обърна към Перин. „Водата те притеснява, Млади бико.“
— Просто бях изненадан — измърмори Перин, изплю глътнатата вода и заплува към него.
„Защо?“
— Защото не очаквах това!
„Защо очакваш? — изпрати Скокливец. — Когато преследваш друг, може да се окажеш навсякъде.“
— Знам — Перин изплю вода, стисна зъби и си представи, че стои над водата като Скокливец. Надигна се от морето и застана над повърхността. Беше странно усещане, с надигащите се под него вълни.
„Няма да надвиеш Убиеца така“, изпрати Скокливец.
— Тогава ще продължа да се уча — отвърна Перин.
„Времето е малко.“
— Ще се уча по-бързо.
„Можеш ли?“
— Нямаме друг избор.
„Можеш да избереш да не се биеш с него.“
Перин поклати глава.
— Бягаме ли от плячката си? Ако го направим, тя ще ни подгони. Ще му се опълча и трябва да съм подготвен.
„Има един начин.“ Вълкът замириса тревожно.
— Ще направя каквото трябва.
„Следвай.“ Скокливец изчезна и Перин долови неочаквана миризма: смет и кал, горящо дърво и въглени. Хора.
Измести и се озова на покрива на сграда в Кемлин. Беше посетил този град само веднъж и за кратко и като видя красивия Вътрешен град пред себе си — древните сгради, куполи и кули, издигащи се на билото на хълма като величествени борове на върха на коронована планина, — гледката го изуми. Беше близо до старата стена, отвъд която се простираше Новият град.
Скокливец клечеше до него, загледан над красивия град. Казваха, че повечето в града е построено от огиерите, и Перин можеше да го повярва — красотата бе неописуема. За Тар Валон разправяха, че бил по-великолепен от Кемлин. На Перин му беше трудно да повярва, че това е възможно.
— Защо сме тук? — попита той.
„Хора сънуват тук“ — отвърна Скокливец.
Сънуваха, но в истинския свят. Тук беше пусто. Въпреки бурните облаци беше достатъчно светло, за да е ден, и Перин имаше чувството, че улиците трябва да гъмжат от хора. Жени, тръгнали и връщащи се от пазара. Благородници на коне. Фургони с бурета ейл и чували зърно. Лудуващи деца, улични джебчии, дебнещи за разсеяни минувачи, работници, подменящи камъни по улицата, търговци, предлагащи топли месеници на пресечките.
Но имаше само смътни податки. Сенки. Паднала кърпа на улицата. Врати, които в един миг са отворени, а в следващия затворени. Паднала конска подкова, щръкнала от калта на страничната уличка. Сякаш всички хора бяха отнесени, грабнати от Чезнещи или от някое чудовище от мрачна приказка на веселчун.
За миг някаква жена се появи по-надолу. Носеше красива рокля в зелено и златно. Зяпна с оцъклени очи по улицата и изчезна. Хора се появяваха понякога във вълчия сън. Перин допускаше, че им се случва, докато спят, че е част от естествените им сънища.
„Това място не е само на вълците — каза Скокливец. — То е на всички.“
— На всички ли? — попита Перин, седнал на каменните плочи на покрива.
„Всички души знаят това място — каза Скокливец. — Идват тук, когато се пресегнат за него.“
— Когато сънуват.
„Да — каза Скокливец и легна до него. — Страшните сънища на хората са силни. Толкова силни. Понякога тези ужасни сънища идват тук.“ Изпратеното бе за огромен вълк, голям колкото къща, който разбутва от себе си по-малки вълчета, посягащи да го захапят. Имаше мирис на страх и на смърт около този вълк. Като… кошмар.