Перин кимна замислено.
„Много вълци са били улавяни от болката на тези страшни сънища. По-често се появяват където ходят хора, макар че сънят живее без тези, които са го създали.“
Погледна Перин. „Вървенето в страшен сън ще те научи на сила. Но може да умреш. Много е опасно.“
— Нямам време да се пазя повече — каза Перин. — Тъй че да го правим.
Скокливец не попита дали е сигурен. Скочи долу на улицата и Перин го последва, като се приземи леко. Скокливец заскача напред и Перин се втурна след него.
— Как ще ги намерим?
„Души за страх — изпрати му Скокливец. — За ужас.“
Перин затвори очи и вдиша дълбоко. Също както при отварящи се и затварящи се врати, във вълчия сън можеше да помирише понякога неща, които са там за миг и след това ги няма. Загнили зимни картофи. Тор от преминал кон. Печаща се във фурната баница.
Отвореше ли очи, не виждаше нищо от тези неща. Не бяха наистина там, но почти бяха там. Можеше да са били там.
„Ето“ — каза Скокливец и изведнъж изчезна. Перин го последва и се появи до вълка край тясна задна уличка. Вътре изглеждаше твърде тъмно, за да е естествено.
„Влез — каза Скокливец. — Няма да издържиш дълго първия път. Ще дойда за теб. Помни, че не е. Помни, че е лъжливо.“
Притеснен, но изпълнен с решимост, Перин пристъпи в уличката. Стените от двете страни бяха тъмни все едно, че са боядисани. Само че… бяха твърде тъмни, за да са боядисани. Трева ли бе това под стъпалата му? Небето горе бе спряло да ври и му се стори, че вижда звезди. Бледа луна, твърде голяма, се появи в небето, забулена в облаци. Излъчваше студена като лед светлина.
Не беше вече в града. Обърна се, огледа притеснено наоколо и откри, че се намира в някаква гора. Дърветата имаха дебели дънери и му бяха съвсем непознати. Кората им бе смътно сива, осветена от призрачната светлина отгоре. Приличаха на огромни кости.
Трябваше да се върне в града! Да се махне от това ужасно място.
Нещо блесна в нощта и той рязко се завъртя и извика:
— Кой е там?
От тъмното изскочи жена и затича по улицата като полудяла. Беше с широк бял халат, нещо като нощница, дългата ѝ тъмна коса се вееше зад нея. Щом го видя, замръзна на място, а после се обърна да побегне в друга посока.
Перин изпъна ръка и я дръпна назад. Жената се помъчи да се отскубне, краката ѝ зажвакаха в разкаляната земя. Дишаше задъхано. На пресекулки. Миризмата ѝ бе на паника.
— Трябва да разбера накъде е изходът! — каза ѝ Перин. — Трябва да се върнем в града.
Тя го погледна в очите.
— Той иде! — изсъска. Ръката ѝ се изплъзна от неговата и жената побягна в нощта, тъмнината я загърна като саван. Перин пристъпи напред, протегнал ръка.
Чу нещо зад себе си. Бавно се обърна и видя нещо огромно. Надвиснала сянка, която изпиваше лунната светлина. Съществото сякаш си пое дъх и погълна с него целия му живот и воля.
Извиси се още нагоре. Беше по-високо от дърветата, изгърбено чудовище с ръце, дебели като бъчви, с лице и тяло, изгубени в сянката. Отвори тъмночервени като лумнала жар очи.
„Трябва да го надвия!“ — помисли Перин и в ръката му се появи чук. Пристъпи напред, но веднага премисли. Светлина! Това нещо беше огромно. Не можеше да се бие с него, не и така открито. Трябваше му прикритие.
Обърна се и побягна през настръхналите враждебно дървеса. Съществото го последва. Чуваше кършенето на клони, земята се тресеше под стъпките му. Видя жената пред себе си, тънката ѝ дреха я забави, понеже се закачи в някакъв клон. Тя дръпна, скъса я и продължи да бяга.
Съществото се извиси над него. Готово беше да го хване, да го погълне, да го унищожи! Перин извика отчаяно към жената и се пресегна към нея. Тя погледна през рамо и се препъна.
Перин изруга. Залитна и спря до нея да ѝ помогне да стане. Но онова нещо бе толкова близо!
Трябваше да се бие. Сърцето му туптеше като клюн на кълвач, заблъскал в дърво. Обърна се, стиснал чука, за да се изправи срещу ужасното чудовище. Разкрачи се, застанал между него и жената.
Чудовището се извиси още по-голямо, червените очи лумнаха, изпълнени с огън. Светлина! Не можеше да го надвие, нали? Трябваше му някакво малко, дори най-нищожното предимство.
— Какво е това? — попита отчаяно Перин. — Защо ни гони?
— Това е той — изсъска тя в отговор. — Прероденият Дракон.
Перин замръзна. Прероденият Дракон. Но… но Прероденият Дракон беше Ранд. „Кошмар е — напомни си той. — Нищо от това не е истинско. Не мога да позволя да бъда пленен в това!“