— А другата?
Скокливец не отвърна веднага. Обърна се към Драконовата планина. „Другата пътека не води към Последния лов.“
— Да, но към какво води?
„Към нищо.“
Перин отвори уста да попита още, но тежестта на пратеното от Скокливец го порази. „Нищо“ за вълка означаваше празна бърлога, всички кутрета отвлечени от ловци. Нощно небе без звезди. Гаснеща луна. Миризмата на стара кръв, съсирена, изсъхнала, изронена.
Затвори уста. Небето продължаваше да кипи от черната буря. Подуши го във вятъра, в миризмата на прекършени дървета и пръст, на наводнени поля и огньове, запалени от мълнии. Както се случваше толкова често, особено напоследък, тези миризми сякаш противоречаха на света около него. Едно от сетивата му говореше, че е в самия център на бедствие, но другите не виждаха нищо нередно.
— Този избор. Защо просто не го направим?
„Не е наш избор, Млади бико.“
Перин се почувства притеглен към облаците. Въпреки волята си закрачи нагоре по склона. Скокливец заскача до него. „Опасно е горе, Млади бико.“
— Знам — отвърна му той. Но не можеше да спре. Вместо това продължи по-бързо, всяка стъпка го отнасяше още напред и нагоре. Скокливец тичаше до него, подминаваха дървета, скали и вълци, струпани и загледани след тях. Катереха се все по-нагоре и по-нагоре. Дърветата се разредиха и земята стана студена, покрита със слана и лед.
Най-сетне стигнаха до самия облак. Приличаше на тъмна мъгла, разтърсвана от теченията, докато се въртеше в кръг. Перин се поколеба, след това пристъпи вътре. Все едно пристъпи в кошмар. Вятърът изведнъж побесня, въздухът пращеше от енергия. Листа, пръст и камъчета хвърчаха във вихъра и той понечи да вдигне ръка пред очите си.
„Не“ — помисли си.
Около него се разтвори малък мехур спокоен въздух. Бурята продължаваше да беснее едва на педя от лицето му и трябваше да се напрегне, за да не попадне отново във вихъра ѝ. Тази буря не беше кошмар или сън. Беше нещо много по-огромно, много по-истинско. Този път Перин сътворяваше нещо нереално с безопасния мехур около себе си.
Продължи упорито напред и скоро започна да оставя дири в снега. Скокливец крачеше срещу вятъра и така го предпазваше донякъде. Беше по-силен от Перин в това — самият той едва успяваше да задържи мехура. Боеше се, че без него вихърът ще го засмуче и ще го запокити във въздуха. Видя големи клони и дори цели малки дървета, изтръгнати и понесени от въртопа.
Скокливец приклекна в снега. Погледна нагоре, към върха. „Не мога да остана — изпрати вълкът. — Това място не е мое.“
— Разбирам.
Вълкът изчезна, но Перин продължи нагоре. Не можеше да обясни какво го притегля, но знаеше, че трябва да види, да бъде свидетелят. Някой трябваше да бъде. Продължи да върви сякаш часове, съсредоточен изцяло само върху две неща: да отблъсква ветровете от себе си и да поставя едното си стъпало пред другото.
Бурята ставаше все по-неистова. Перин подмина назъбения ръб, където планинският връх се беше прекършил, и продължи покрай него присвит срещу поривите на вятъра, със стръмните пропади от двете му страни. Вятърът заплющя в дрехите му и той примижа срещу прахта и снега във въздуха.
Но продължи, устремен към върха, който се издигаше напред над разрушения склон на планината. Знаеше, че там, горе, ще намери каквото търси. Тази страховита вихрушка бе отклик на вълчия сън спрямо нещо голямо, нещо ужасно. Тук понякога нещата бяха по-истински, отколкото в будния свят. Сънят отразяваше буря, защото ставаше нещо съдбоносно важно.
Газеше упорито напред през дълбокия сняг, пълзеше нагоре по голи скали, пръстите му оставяха късове кожа, полепнала по замръзналия камък. Но се беше упражнявал добре през последните няколко недели. Прескачаше бездни, които не трябваше да може да прескочи, катереше се по скали, които трябваше да са твърде стръмни за него.
На самия връх на отсечения планински зъбер стоеше самотна фигура. Перин продължи нагоре. Някой трябваше да види. Някой трябваше да бъде тук, когато се случеше.
Най-сетне изкатери и последния камък и се озова на десетина стъпки от върха. Вече можеше да различи фигурата. Мъж, застанал в самия център на въртопа от ветрове, загледан на изток, неподвижен. Беше смътно прозрачен. Отражение на истинския свят. Като сянка. Никога досега не бе виждал нещо такова.
Беше Ранд, разбира се. Перин беше знаел от самото начало, че ще е той. Задържа се с едната си ожулена ръка за камъка, а с другата придърпа плътно наметалото около себе си — беше сътворил наметалото няколко скали по-надолу. Примига със зачервените си очи и зяпна нагоре. Трябваше да съсредоточи повечето си внимание да отблъсква най-силните пориви на вятъра, за да не го пометат във вихрушката.