Изведнъж блесна мълния и гърмът проехтя за първи път, откакто бе започнал да се катери. Мълнията се изви на купол около планинския връх и хвърли светлина по лицето на Ранд. Кораво, невъзмутимо лице, изсечено и то сякаш от камък. Къде бе отишла мекотата му? Кога бе станало лицето на Ранд толкова изсечено и скулесто? И тези очи, изваяни сякаш от мрамор!
Ранд носеше дълго палто в черно и червено. Фино и извезано. На кръста му висеше меч. Ветровете не засягаха дрехите му. Оставаха неестествено неподвижни, все едно наистина бе статуя. Изсечена от камък. Единственото, което се движеше, бе тъмночервената му коса, развята от вятъра.
Перин се вкопчи в скалите на живот и смърт, студеният вятър хапеше страните му, пръстите и стъпалата му бяха толкова изтръпнали, че едва ги усещаше.
Нещо черно започна да кръжи около Ранд. Не беше част от бурята. Все едно самата нощ се изцеждаше от него. Черни пипала изникваха от кожата на самия Ранд, като малки ръце, които се извиваха назад и го загръщаха. Като самото оживяло зло.
— Ранд! — изрева Перин. — Надвий го! Ранд!
Гласът му се изгуби във вятъра, а и бездруго Ранд едва ли щеше да може да го чуе. Тъмнината продължаваше да се изсипва навън като втечнен катран, извиращ от порите на Ранд, и оформяше мазно, непроницаемо черно петно около Преродения Дракон. След няколко мига Перин едва можеше да види приятеля си през чернотата. Загърна го, откъсна го. Заличи го. Преродения Дракон го нямаше. Само злото остана.
— Ранд, моля те… — прошепна Перин.
И тогава — от дълбините на черното, от самия център на кипящата буря — тънка светла резка се вряза през злото. Като мъждукащо пламъче на свещ в много тъмна нощ. Светлината блесна нагоре към далечното небе, като маяк. Толкова крехка…
Бурята връхлетя срещу нея с цялата си мощ. Ветровете бушуваха, виеха и пищяха. Мълнията порази скалистия връх и разпръсна късове камъни, опърли земята. Чернотата закипя и запулсира.
Но светлинката все още грееше.
Паяжина от пукнатини се появи по корубата на черното зло и отвътре лумна светлина. Пропука се нова цепнатина и се сля с тях, после друга. Нещо силно имаше вътре, нещо сияещо, нещо блестящо.
Корубата се пръсна, изпари се и изпусна стълб от толкова ярка, толкова невероятна светлина, че сякаш опърли очите на Перин. Но той все пак продължи да гледа, без да вдигне ръка да ги заслони от бляскавия образ пред себе си. Ранд стоеше сред тази светлина, отворил уста, и ревеше към небесата. Слънчево жълтият стълб изригна във въздуха и бурята сякаш потръпна, цялото небе се олюля.
Вихрушката изчезна.
Стълбът огнена светлина се превърна в стълб слънчева светлина, която се изсипа надолу и огря върха на Драконовата планина и Ранд. Перин гледаше изумен. Колко отдавна, колко ужасно отдавна не беше виждал лъч чиста слънчева светлина.
Вълците завиха. Вой на триумф, на ликуване и победа. Перин вдигна глава и също нададе вой, станал за миг Младия бик. Воят се усилваше, както се усилваше слънчевата светлина, усилваше се и ги заливаше с топлината си. Вълците скимтяха и джафкаха, подскачаха и мятаха нагоре буци сняг. Скокливец беше сред тях. Скочи високо във въздуха и се зарея към Перин.
„Последният лов започва, Млади бико! — изкрещя Скокливец. — Живи сме. Живи сме!“
Перин се обърна отново натам, където беше стоял Ранд. Ако онази тъмнина го беше взела…
Но не. Усмихна се широко.
— Последният лов дойде! — изкрещя Перин към вълците. — Нека започне!
Отвърнаха му с дружен вой, силен като бурята отпреди няколко мига.
Глава 31
В Пустошта
Мат гаврътна останалото вино и млясна доволно. Остави чашата, раздруса петте зара в шепата си и ги хвърли. Те се затъркаляха и зачаткаха един в друг.
Въздухът беше душен. Натежал от звуци, от ругатни и миризми. Дим, силни напитки, печено месо, оваляно в толкова много пипер, че човек едва ли щеше да може да усети вкуса на месото. Но това сигурно беше за добро. Дори в Кемлин месото се разваляше непредсказуемо.
Вмирисаните мъже около него наблюдаваха как ще паднат заровете му: един от тях миришеше на чесън, друг на пот, трети — на щавена кожа. Косите им бяха рошави, пръстите им мазни, но имаха добри пари. Играта се наричаше Плюнката на Коронко и идваше от Шиенар.
Мат не знаеше правилата.
— Петици — каза мъжът, който вонеше на чесън. Казваше се Ритъл. Изглеждаше неспокоен. — Това е загуба.