— Не е — каза кротко Мат. Нищо, че не знаеше правилата. Знаеше, че е спечелил. Усещаше го. Късметът му отново бе с него.
Също добре. Щеше да му трябва тази нощ.
Мъжът, който миришеше на щавена кожа, посегна към колана си, където носеше грозно назъбен нож. Казваше се Садлър и имаше брадичка, на която човек можеше да наточи меч.
— Мисля, че каза, че не знаеш тази игра, приятел.
— Не я знам — отвърна Мат. — Приятел. Но това е печалба. Да питаме ли наоколо дали някой може да го потвърди?
Тримата се спогледаха. Мат се изправи. Стените на гостилницата бяха потъмнели от многото години пушене на лули, а прозорците — макар и от фино стъкло — бяха станали мътни от мръсотия и дим. Беше традиция никога да не се чистят. На избелялата табела отвън бе нарисувано колело на фургон и официалното име на кръчмата беше „Прашното колело“. Но всички я наричаха „Колелото на слуховете“. Беше най-доброто място в Кемлин, където човек можеше да послуша слухове. Повечето от тях бяха неверни, но точно това отчасти беше забавното.
Почти всички в гостилницата пиеха ейл, но Мат напоследък бе започнал да харесва хубаво червено вино.
— Искате ли още, господин Кримсън? — попита го Кати, слугинята. Беше красавица с лъскава черна коса и усмивка, широка колкото половината път до Кайриен. Беше флиртувала с него цяла вечер. Нищо, че ѝ беше казал, че е женен. Дори не ѝ се беше усмихвал. Е, не много. Всеки случай, не и с най-хубавата си усмивка. Някои жени просто не можеха да схванат истината за нещата, дори да е написана на челото ти, и толкова.
Махна ѝ с ръка за отказ. Само една чаша тази вечер, колкото за кураж. Да го изгори дано, но наистина щеше да му трябва. Дръпна примирено шалчето от врата си и го пусна настрана. Извади медальона с лисичата глава — Светлина, колко хубаво беше, че го носи отново! — и го провеси над дрехата си. Носеше новото червено сребристо палто, което му беше купил Том.
Взе ашандарей от стената, издърпа платнения калъф и оголи острието. Метна оръжието на рамото си.
— Ей — подвикна високо. — Някой в това проклето място знае ли правилата за Плюнката на Коронко?
Тримата, с които беше играл на зарове, изгледаха оръжието му. Третият, Снели, стана, пъхна палци под колана на панталона си и избута палтото си назад да покаже късия меч, окачен на кръста му.
Повечето хора пренебрегнаха Мат отпървом. Разговорите бръмчаха наоколо, приказки за миналата оттук армия на Пограничниците, за бременността на кралицата, за Преродения Дракон, за загадъчни и не толкова загадъчни смъртни случаи. Всеки имаше да сподели някакъв слух. Някои от гостите в хана носеха дрипи, но имаше и облечени добре. Благородници, простолюдие и всичко останало обичаше да идва в „Колелото на слуховете“.
Няколко души при тезгяха се обърнаха към Мат и един от тях се поколеба и примига. Мат се пресегна и взе черната си шапка с широката периферия от масата, хвана я отгоре и я нагласи на главата си. Друг мъж, почти оплешивял, с когото Мат беше играл преди час, вдигна ръка към брадичката си и я почеса замислено, сякаш си спомняше нещо.
Снели се ухили.
— Май никой не ти отговори, приятел. Май ще трябва да ни повярваш. Е, плащаш ли, или…
Очите на Ритъл изведнъж се ококориха и той стана припряно и хвана приятеля си за рамото. Наведе се и бързо му зашепна нещо. Снели погледна към медальона на Мат. После вдигна очи и срещна погледа му.
Мат кимна.
— Извинете ни — измърмори Ритъл и отстъпи смутено назад. Другите двама го последваха. Оставиха заровете и монетите си на пода.
Мат се наведе небрежно, събра с шепа монетите и ги изсипа в кесията си. Заровете остави. Бяха нагласени с тежести така, че почти винаги да падат на тройки. Беше го схванал след няколко бързи хвърляния, преди да започне да залага сериозно.
В гостилницата плъзна шепот, като върволица мравки по труп. Заскърцаха столове. Разговорите промениха ритъма си, някъде заглъхнаха, другаде станаха по-забързани. Мат стана да си ходи. Хората припряно се заотдръпваха от пътя му.
Остави една златна корона на ръба на тезгяха и докосна с пръсти шапката си за Хач, ханджията. Мъжът стоеше зад тезгяха и бършеше чаша, жена му бе до него. Беше хубава, но Хач държеше специален кривак, за да тупа с него по главите мъжете, които я заглеждат прекалено. Е, Мат я погледна много набързо.
Смъкна черното шалче и го хвърли на пода. Все едно, имаше дупка в него. После излезе навън в нощта — и в същия миг заровете спряха да тропат в главата му.
Време беше да се захваща за работа.
Тръгна по улицата. Беше прекарал цялата вечер с непокрито лице. Сигурен беше, че го познаха няколко пъти, най-вече хора, които се бяха измъкнали навън, без нищо да кажат. Когато излезе през портика на хана, по прозорците и на входа се бяха струпали хора.