Постара се да се отърси от чувството, че тези очи са като ножове, забити в гърба му. Светлина, все едно отново висеше от някой клуп. Вдигна ръка и опипа белега на шията си. От много време не беше ходил с непокрита шия. Дори с Тилин обикновено носеше шалчето.
Тази нощ обаче танцуваше с Джак от Сенките. Завърза медальона около ашандарей. Нагласи го така, че лисичата глава да легне върху плоското на оръжието с единия ръб надвиснал над върха. Щеше да е труден за използване — щеше да се наложи да удря с плоското в повечето случаи, за да може да опре медальона в плът, — но му даваше много по-добър обхват, отколкото ако размаха медальона с ръка.
Избра си посока и тръгна. Беше в Новия град, затрупан със строени от хора сгради, за разлика от изящните огиерски строежи в другите райони на Кемлин. Тези здания бяха строени добре, но бяха тесни и тънки, и струпани много близо едно до друго.
Първата група се опита да го убие още преди да се е отдалечил и на една улица от „Колелото на слуховете“. Бяха четирима. Когато му налетяха, няколко сенки изскочиха от близката уличка, с Талманес начело. Мат се завъртя към убийците, които замръзнаха по местата си, щом войниците му изникнаха до него. Уличните разбойници се пръснаха в паника и Мат кимна на Талманес.
Мъжете от Бандата се скриха отново в тъмното и Мат продължи по пътя си. Крачеше бавно, понесъл ашандарей на рамото си. Казал беше на хората си да стоят на разстояние, освен ако го нападнат.
Наложи се да му дотрябват още три пъти в следващия час и всеки път подплашваха и прогонваха още по-голяма група разбойници. Последния път се наложи да се сбият с убийците. Уличните разбойници не можеха да се мерят с войниците му дори по тъмните улици, които познаваха като свой дом. Боят остави петима разбойници мъртви, но само един от хората му беше ранен, Харвел. Мат го отпрати с още двама за охрана.
Ставаше все по-късно. Започваше вече да се притеснява, че ще се наложи да повтори тази игра следващата нощ, но изведнъж забеляза нещо, застанало сред улицата напред. Камъните бяха мокри от мъглата, паднала по-рано през нощта, и отразяваха тънкия сърп на луната.
Мат спря. Не можеше да различи фигурата подробно, но с тази стойка…
— Мислиш да ме спипаш, така ли? — изсъска с насмешка голамът. — С тези твои войници, които се смачкват на пихтия и умират само като ги пипнеш?
— Омръзна ми да ме гонят — отвърна Мат високо.
— Значи сам ми се поднасяш? Колко мил дар.
— Да де — Мат наведе ашандарей, лисичата глава улови лунната светлина. — Само внимавай да не се убодеш.
Съществото се плъзна напред, а мъжете зад Мат запалиха фенерите, оставиха ги на земята и отстъпиха назад. Неколцина хукнаха да разнесат съобщенията. Имаха изрични заповеди да не се намесват.
Мат се разкрачи насред улицата и зачака голама. Само на някой герой можеше да му хрумне да напада такова чудовище, а той не беше никакъв проклет герой. Макар че хората му щяха да се опитат да разчистят всички от улиците и да опазят района празен, за да не може никой да подплаши голама. Това не беше героизъм. Можеше да се окаже глупаво обаче.
Плавните движения на голама хвърлиха треперливи сенки от светлините на фенерите по уличното платно. Мат го посрещна със силен замах с ашандарей, но чудовището отскочи встрани и го избегна лесно. Кръв и пепел, колко бързо беше! Изпъна ръката си и замахна пред ашандарея с ножа, който държеше.
Мат дръпна рязко ашандарея назад, та чудовището да не го посече и да откъсне медальона от върха му. То затанцува около него и той се завъртя, като се стараеше да е в кръга от светлината на фенерите. Беше избрал сравнително широка улица, след като си спомни с трепет онзи ден в тъмната задънена уличка в Ебу Дар, където голамът за малко щеше да го хване натясно.
Съществото отново се плъзна напред и Мат замахна лъжливо, за да го привлече към себе си. За малко да пропусне, но успя да завърти ашандарея навреме и плесна голама с плоското. Медальонът докосна ръката на голама и изсъска.
Съществото изруга и скочи назад. Трепкащата светлина на фенерите огря лицето му — с тъмни и светли петна по него. Отново се усмихваше, въпреки струята дим, вдигнала се от ръката му. До този момент Мат беше мислил, че лицето на съществото е незабележимо, но на трепкащата светлина — и с тази усмивка — му се стори ужасяващо. Очите му сякаш грееха като малки жълти пламъчета, потънали в тъмните очни кухини.
Незабележимо денем, оживял ужас нощем. Това същество беше заклало Тилин, докато тя бе лежала безпомощна. Мат стисна зъби. И нападна.