Стисна оръжието. Медальоните увиснаха на китките му. Голамът се завъртя срещу него. Коридорът вече гореше и топлината беше убийствена, под тавана пълзеше пушек. Талманес се закашля, макар да бе покрил лицето си с кърпа.
Голамът нападна и Мат го посрещна в средата на коридора, вдигнал ашандарея, за да отбие ноктестите ръце. Дръжката на копието се беше подпалила и пушеше.
Мат развъртя ашандарея. Голамът посегна да го удари, но Мат отпусна ашандарея и замахна с лявата си ръка. Медальонът на китката му удари съществото в лицето. То нададе вой и залитна назад. Мат пристъпи напред, шибна го с тъпия край на ашандарея и отново го удари с медальона.
Замахна с ашандарея и отсече поне три пръста на чудовището. Кръв не закапа, разбира се, а и то като че ли не изпитваше болка от обикновени рани, но това все пак щеше да го забави малко, нали?
Голамът се окопити и засъска, очите му бяха широко отворени, изпълнени с гняв. Усмивката вече я нямаше. Скочи напред като мълния, но Мат се завъртя, посече пак и го отблъсна.
Изръмжа. Голамът отвърна с вой и заотстъпва още по-назад по горящия коридор. Мат беше плувнал в пот от горещината и умората. Не можеше да надвие това същество. Не и задълго. Все едно. Стисна зъби и копието в ръцете му се завихри като мъгла. Усети се, че реве на Древната реч:
— Ал дивал, ал кисерай, ал маши! — За светлина, за слава и любов!
Голамът заотстъпва и заръмжа към вихрушката от удари. Хвърли поглед през рамо и сякаш забеляза нещо отзад, но атаката на Мат не му позволи да го огледа.
— Тай’дайшар! — Кръвта на битката!
Мат тласкаше съществото към една отворена врата в дъното на коридора. Стаята зад прага беше съвсем тъмна. Никаква светлина от огньовете не се отразяваше по стените вътре.
— Караи маншимая Тилин. Караи ан маншимая Нейлсийн. Караи ан маншимая айен’дан! — Честта на меча ми за Тилин. Честта на меча ми за Нейлсийн. Честта на меча ми за падналите.
Зовът на мъстта.
Голамът отстъпи назад в тъмната стая, стъпи върху костено бял под, очите му пробягаха надолу.
Мат вдиша дълбоко, скочи през прага в последен изблик на сила и шибна с димящия край на ашандарея съществото по главата. Дъжд от искри и пепел се пръсна около лицето му. Чудовището изруга и залитна надясно.
И едва не падна през ръба на платформа, надвиснала над огромна пустош. Изсъска от гняв, стъпил с един крак над празното, и замаха с ръце да се задържи.
Отвътре вратата бе очертана от ивица бяла светлина — ръбовете на портал, отворен за Плъзгане.
— Не знам дали можеш да умреш — каза Мат съвсем спокойно. — Надявам се на Светлината да не можеш — вдигна крак, изрита съществото в гърба и го изхвърли от платформата в тъмното. То пропадна, превъртя се във въздуха и го изгледа с ужас отдолу.
— Дано да не можеш да умреш — каза Мат, — защото ще се забавлявам с мисълта, че пропадаш вечно в тази чернилка, жалък изтърсак на кози дърдонки — плю през ръба и кървавата храчка се понесе надолу след голама.
Яката Родственичка Сумеко пристъпи до Мат. Имаше дълга черна коса и излъчване на жена, която не обича да я командорят. Е, те повечето жени бяха така. Беше стояла отсам входа така, че да не се вижда от коридора. Трябваше да е тук, за да поддържа бялата платформа, наподобяваща голяма разтворена книга.
— Благодаря за портала — каза Мат и вдигна ашандарея на рамо; дръжката му още димеше. Сумеко беше направила портала от вътрешността на двореца, за да Отпътува дотук и да го отвори в коридора. Бяха се надявали, че така голамът няма да усети преливането ѝ — все пак бе направила сплитовете чак в двореца.
Сумеко само изсумтя. Минаха през портала и се върнаха в сградата. Няколко мъже от Бандата припряно гасяха пожара. Талманес затича към Мат заедно с друга Родственичка, Юланя.
— Сигурни ли сте, че оная тъмница продължава вечно? — попита Мат. Юланя беше пълничка хубава жена, която щеше да седи доста добре на коляното му. Бялото в косата ѝ с нищо не разваляше хубостта ѝ.
— Доколкото можем да кажем, да — отвърна Сумеко. — Това за малко щеше да се издъни обаче, Матрим Каутон. Съществото изобщо не изглеждаше изненадано от портала. Мисля, че все пак го усети.
— Аз пък все пак успях да го бутна от платформата — каза Мат.
— На косъм. Трябваше да оставиш на нас да се оправим с него.
— Нямаше да се получи — отвърна Мат и взе намокрената кърпа, подадена му от Талманес. Сумеко погледна към ръката му, но Мат не помоли за Цяр. Раната щеше да се изцери сама. Можеше даже да му остане един хубав белег. Белезите впечатляваха повечето жени, стига да не са на лицето ти. Какво ли мислеше Тюон за тях?