От другия край на улицата отекна конски тропот. Тролоците се развикаха и няколко забързаха напред, набиха дръжките на копия с назъбени върхове между уличните камъни. Една атака срещу тези копия щеше да е смърт за конницата. Тролоците се учеха бързо на предпазливост.
Само че не се учеха достатъчно добре. Конницата беше отвличаща маневра — само един мъж, подкарал табун ранени и изтощени коне.
— Сега — каза Итуралд и стрелците около него започнаха да стрелят през прозорците по тролоците. Много от чудовищата паднаха пронизани. Останалите се обърнаха и нападнаха.
А от една странична улица връхлетя конен отряд — копитата на конете бяха увити в парцали, за да приглушат звука. Препускаха в галоп — атаката им бе прикрита от по-силния тропот на отвличащите вниманието коне. Врязаха се в тролоците, тъпчеха и избиваха.
Нито един Чезнещ с тази група, слава на Светлината. Итуралд намести мократа кърпа срещу дима пред носа и устата си. Умората, доскоро заровена дълбоко, започваше бавно да изплува на повърхността. Боеше се, че щом го надвие, ще изгуби съзнание. Лошо за бойния дух.
„Не. Криенето в дима, докато домът ти гори, докато знаеш, че тролоците бавно те притискат — това е лошото за бойния дух.“
Мъжете му довършиха юмрука тролоци и забързаха към друга предварително набелязана сграда, където можеше да се скрият. Итуралд разполагаше с трийсетина стрелци и конен отряд, който движеше между пет независими групи като тази. Махна на хората си да се скрият в зданието, докато съгледвачите му донасяха сведения. Дори и с тяхна помощ бе трудно да следи добре хода на боя из големия град. Имаше смътни представи къде са най-силните гнезда на съпротива и пращаше заповеди, доколкото можеше, но битката се бе разпростряла над твърде голям район, за да може да контролира боя ефективно. Надяваше се, че Йоели все още е добре. В смисъл — жив.
Аша’ман бяха заминали. Спасили се бяха по негова заповед през малък портал — само колкото да пропълзят през него, — отворен от Антаил. Откакто си бяха отишли — преди няколко часа, — не се беше появил никакъв знак за „спасителите“, които уж идваха. Преди Аша’ман да напуснат, Итуралд беше пратил съгледвач през портал до хребета, на който казваха, че наблюдавали Последните ездачи. Съгледвачът бе намерил само празен лагер и догарящ огън.
Влезе при хората си в новото укритие и остави кърпата си — зацапана със сажди — на бравата за знак за съгледвачите. Но щом пристъпи вътре, замръзна, понеже чу нещо отвън.
— Шшт — каза на мъжете.
Стъпки. Много стъпки. Със сигурност беше орда тролоци — хората му имаха заповед да се движат тихо. Кимна на войниците си и вдигна шест пръста. План номер шест. Щяха да се крият, да изчакат и да се надяват съществата да ги подминат. Ако не — ако се забавеха или започнеха да претърсват околните сгради, — отрядът му щеше да изскочи навън и да ги удари във фланг.
Беше най-рискованият план. Хората му бяха капнали от умора, а конницата бе пратена при друга група защитници. Но по-добре атака, отколкото да ги открият и да ги обкръжат.
Промъкна се до прозореца и зачака, заслушан и задъхан. Светлина, колко бе уморен! Идващите крачеха в строй. Странно. Тролоците не маршируваха в строй.
— Милорд — прошепна един от хората му — Не се чуват копита.
Итуралд замръзна. Мъжът беше прав. Умората го правеше глупав. „Това е войска от стотици — помисли си — Стотици хора.“ Втурна се към вратата и излезе навън.
Вятър духна по улицата, докато войниците му се трупаха зад него, разчисти за миг пушека и се видя голям отряд пехота, бойци със сребриста броня и пики в ръцете. Приличаха на призраци в първия миг, блеснали под смътно златистата светлина отгоре — светлината на слънцето, което не беше виждал от месеци.
Щом ги видяха, новодошлите се развикаха. Двама от офицерите им затичаха към него. Бяха салдейци.
— Къде е командирът ви? — попита единият — Къде е Родел Итуралд?
— Аз… — Итуралд се закашля. — Аз съм. Вие кои сте?
— Благословена Светлина! — възкликна офицерът и викна назад към хората си: — Предайте на лорд Башийр! Намерихме го!
Итуралд примига и се обърна към войниците си — мръсни, с почернели от саждите лица, повечето ранени. Беше започнал с двеста. Вече бяха само петдесет. Би трябвало да се радват, но повечето насядаха на земята и затвориха очи.
Итуралд усети, че се смее.