— Сега? Драконът праща помощ сега?!
Олюля се, седна и се взря нагоре към пламтящото небе. Смееше се и не можеше да спре. По страните му потекоха сълзи.
Да, там горе имаше слънчева светлина.
Беше се поокопитил, когато войниците го отведоха в един добре защитен участък на града. Димът тук не беше толкова гъст. Войските на ал-Тор — водени от Даврам Башийр — бяха възвърнали повечето от Марадон. Тоест онова, което бе останало от него. И бяха изгасили и пожарите.
Толкова странно беше, че вижда войници с лъскава броня, спретнати униформи и чисти лица. Бяха помели с голям брой Аша’ман, Айез Седай и армия, която — засега — се бе оказала достатъчно, за да изтласка Тварите на Сянката назад до укрепленията по склона над реката.
Хората на ал-Тор го отведоха до една висока сграда. След като дворецът бе изгорял и почти унищожен, изглежда, бяха избрали нея за команден център.
Итуралд беше водил изтощителна война вече няколко недели и войниците на ал-Тор му изглеждаха някак прекалено чисти. Неговите хора бяха умирали, докато тези мъже се бяха миели и бръснели, бяха спали и бяха яли топла храна…
„Престани“, каза си той, докато влизаше в сградата. Твърде лесно бе да се обвиняват други, когато една битка е тръгнала зле. Тези мъже нямаха никаква вина, че животът им е бил по-лек от неговия и на хората му.
Заизкачва се с усилие по стъпалата. Искаше му се да го оставят на мира. Един хубав сън, едно хубаво къпане — и след това можеше да се срещне с Башийр. Но не, това нямаше да стане. Битката не беше свършила и на хората на ал-Тор им трябваше информация. Просто умът му изневеряваше, работеше много бавно.
Стигна до горния етаж и последва войниците на Башийр в една стая отдясно. Башийр стоеше там, с лъскава броня, без шлем, с ръце, стиснати зад гърба. Гледаше през прозореца.
Башийр се обърна и се стъписа.
— Светлина! Изглеждаш като самата смърт, човече! — обърна се към войниците си. — Трябваше да го отведете в палатката за Изцеряване! Някой да доведе Аша’ман!
— Добре съм — отвърна Итуралд, като придаде с усилие твърдост на гласа си. — Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам, гарантирам ви.
Войниците се поколебаха.
— Е, дайте му поне стол и нещо, с което да си избърше лицето — каза Башийр. — Горкият човек. Трябваше да дойдем тук преди дни.
Отвън се чуваха звуци от далечно сражение. Башийр беше избрал висока сграда, от която да може да наблюдава боя. Войниците донесоха стол и — колкото и да искаше да покаже твърдост пред колега генерал — Итуралд седна на него с въздишка.
Погледна ръцете си и се изуми, като видя колко са мръсни, все едно беше чистил огнище с тях. Лицето му несъмнено беше покрито със сажди, прорязани от вадички пот, а сигурно имаше и засъхнала кръв по него. Дрехите му бяха на дрипи от взрива, унищожил стената, да не говорим за набързо превързаната рана на ръката му.
— Вашата защита на този град беше изумителна, лорд Итуралд — каза Башийр официално — Салдеа и Арад Доман не бяха врагове, но две силни държави не може да имат обща граница, без да има и периоди на враждебност.
— Броят на мъртвите тролоци, сравнен с броя на хората, с които сте разполагали… и при толкова голям пролом в стената… Трябва да ви кажа, че съм впечатлен — тонът му намекваше, че не раздава лесно подобни похвали.
— А Йоели? — попита Итуралд.
Лицето на Башийр потъмня.
— Хората ми намериха малък отряд, който бранеше тялото му. Загинал е храбро, макар че се изненадах, когато разбрах, че той е поел командването, а Торкумен — мой далечен братовчед и уж водачът на града — е затворен в покоите си и изоставен на място, където тролоците са можели да го пленят.
— Йоели беше добър воин — каза сковано Итуралд. — Един от най-смелите, които съм имал честта да познавам. Той спаси живота ми и вкара хората ми в града въпреки заповедите на Торкумен. Адски срамно е, че го загубихме. Адски срамно. Без Йоели Марадон нямаше да се държи досега.
— Държи се е силно казано — отбеляза намръщено Башийр.
Итуралд се поколеба. „Той е чичо на кралицата — този град сигурно е родният му дом.“
Двамата се гледаха като стари вълци, водачи на съперничещи си глутници. Предпазливо.
— Съжалявам за загубата ви — каза Итуралд.
— Градът наистина се държи, и то благодарение на вас — каза Башийр. — Не съм ядосан, разберете. Натъжен съм, но не и ядосан. И ще приема на вяра думата ви за Йоели. Честно казано, никога не съм харесвал Торкумен. Засега съм го оставил в стаята, където го намерихме — все още жив, за щастие, — въпреки че очаквам да чуя гръм и мълнии от кралицата заради това, което му е причинено. Винаги го е обичала. Ба! Обикновено има по-добра преценка.