Башийр кимна настрани, докато говореше за Торкумен, и Итуралд се сепна, щом осъзна, че сградата му е позната. Това беше домът на Торкумен, където Йоели го беше довел първия ден при влизането му в града. Беше логично тази сграда да се избере за команден пост — беше достатъчно близо до северната стена, за да предложи добра гледка навън, но и достатъчно далече от взрива, за да оцелее, за разлика от Градския съвет.
Е, Торкумен щеше да си го е заслужил, ако тролоците се бяха докопали до него. Итуралд седеше отпуснат и затворил очи, докато Башийр се съветваше с офицерите си. Башийр беше способен, това поне бе очевидно. Много бързо беше прочистил града. След като тролоците бяха разбрали, че трябва да се бият с по-голяма сила, се бяха оттеглили бързо. Итуралд можеше само да се гордее, че и той има заслуга за това.
Продължи да слуша. Повечето войски на Башийр бяха дошли в града през портали, след като бяха пратили съгледвачи да намерят безопасни места, където да ги направят. Уличният бой нямаше да им свърши работа като на Итуралд. Тактиката с удари и криене целеше единствено да нанесе колкото може повече щети, преди да те убият. Беше губеща тактика.
Тролоците се бяха изтеглили в укрепленията, но нямаше да се задържат там задълго. Докато се мъчеше да остане буден, Итуралд чу как Башийр и капитаните му стигат до същото неприятно заключение. Марадон беше изгубен. Тварите на Сянката щяха да изчакат една нощ и да щурмуват отново.
А те? Щяха ли просто да избягат след всичко това? След като Йоели бе загинал, за да задържат града? След като Раджаби беше убит от драгхар? След като Анкаер и Росин бяха паднали по време на схватките отсам стените? След всичкото това кръвопролитие най-сетне бяха видели да пристига помощ — само за да се окаже недостатъчна?
— Сигурно бихме могли да ги изтласкаме от онзи хълм — каза един от хората на Башийр. — Да разчистим укрепленията.
Не изглеждаше много убеден.
— Синко — обади се Итуралд и отвори с усилие очи. — Държах въпросния хълм няколко недели срещу превъзхождаща сила. Вашите хора са го укрепили добре, но проблемът с добре построените укрепления е, че врагът ти може да ги обърне срещу теб. Ще загубите хора, докато атакувате хълма. Много хора.
В стаята се възцари тишина.
— Тогава напускаме — каза Башийр. — Наеф, ще ни трябват портали.
— Да, лорд Башийр. — Наеф, с квадратно лице и слаб, носеше черното палто и иглата с Дракона на Аша’ман.
— Малаин, събери конницата и ги организирай отвън. Да изглежда все едно, че се каним да опитаме атака срещу укрепленията им. Това ще ги задържи да чакат. Ще евакуираме ранените, след това ще накараме конницата да атакува в другата посока към…
— В името на Светлината и надеждата ми за прерождение! — изведнъж възкликна някой и всички в стаята се обърнаха стъписани.
До прозореца стоеше млад войник и гледаше навън с далекоглед. Башийр изруга и се втурна към прозореца, другите се струпаха около него и заизваждаха далекогледи.
„Сега пък какво? — помисли Итуралд, стана въпреки умората и се приближи до прозореца. — Какво още може да са извадили? Още драгхари? Мракохръти?“
Някой му подаде далекоглед и той го вдигна до окото си. Както бе предположил, сградата бе достатъчно висока, за да осигури гледка над градската стена и над мъртвото поле отвъд нея. Кулите по билото на хълма бяха почернели от гарвани. Успя да различи тролоците, струпани по височините и завладели горния лагер, кулите и валовете там.
А от прохода до хълма се изливаше страховита сила тролоци, многократно по-голяма от тази, която бе щурмувала Марадон. Вълната от чудовища сякаш продължаваше до безкрай.
— Трябва да тръгваме — каза Башийр и смъкна далекогледа си. — Незабавно.
— Светлина! — прошепна Итуралд. — Ако тази сила мине през нас, няма да има нищо в Салдеа, Андор или Арад Доман, което да може да я спре. Моля ви кажете на Лорд Дракона да сключи мир със сеанчанците, както обеща!
— В това — каза тих глас зад него, — както и в много други неща, се провалих.
Итуралд се обърна рязко. В стаята пристъпи висок мъж с рижа коса — мъж, когото Итуралд като, че ли никога не бе срещал, въпреки познатите му черти.
Ранд ал-Тор се бе променил.
Прероденият Дракон излъчваше същата самоувереност, стоеше все така изправен, поведението му бе същото — очакващо покорство. И все пак всичко изглеждаше различно. Начинът, по който стоеше — вече без предишната пренебрежителна горделивост. Начинът, по който гледаше Итуралд — със загриженост.