Студените безчувствени очи, които бяха убедили Итуралд да тръгне след този мъж, също се бяха променили. Преди Итуралд не бе забелязал благоразумие в тях.
„Не ставай глупак — помисли си той. — Не можеш да разбереш дали един човек е благоразумен, като го погледнеш в очите.“
И все пак можеше.
— Родел Итуралд — каза ал-Тор, пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. — Оставих вас и хората ви сами. Моля, простете ми.
— Сам направих този избор — отвърна Итуралд. Странно, чувстваше се по-малко уморен, отколкото допреди само няколко мига.
— Огледах хората ви — каза ал-Тор. — Толкова малко са останали, и са изтощени и сломени. Как удържахте този град? Това, което сте направили, е чудо.
— Правя каквото трябва да се направи.
— Сигурно сте изгубили много приятели.
— Аз… Да — какъв друг отговор се полагаше на това? Да го отхвърли, все едно е нищо, означаваше да унизи паметта им. — Вакеда падна днес. Раджаби… уби го драгхар. Анкаер. Той устоя до този следобед. Така и не открих защо онази тръба прозвуча толкова рано. Росин отиде да провери. Той също е мъртъв.
— Трябва да се махаме от града — каза напрегнато Башийр. — Съжалявам; Итуралд. Марадон е изгубен.
— Не — каза тихо ал-Тор. — Сянката няма да има този град. Не и след това, което направиха тези мъже, за да го удържат. Няма да го позволя.
— Доблестно чувство — каза Башийр, — но не можем да… — и млъкна, щом ал-Тор погледна към него.
Тези очи. Толкова силни. Сякаш грееха.
— Те няма да вземат този град, Башийр — заяви ал-Тор и в тихия му глас се прокрадна гняв. Махна с ръка и портал проряза въздуха. Биенето на барабаните и ревът на тролоците изведнъж се приближиха. — Омръзна ми да му позволявам да се гаври с хората ми. Отдръпни войниците си.
След тези думи ал-Тор пристъпи през портала. Две айилски Деви притичаха в стаята и той задържа портала отворен достатъчно дълго, за да скочат след него, след което го пусна и той се стопи.
Итуралд гледаше стъписан.
— Проклет човек! — изруга Башийр. — Мислех, че няма да го прави повече!
Итуралд вдигна далекогледа си и загледа навън през огромния пролом в стената. Ал-Тор вървеше по утъпканата земя, следван от двете Деви.
Чуваше воя на тролоците. Барабаните им биеха. Виждаха само три човешки същества пред себе си.
Тролоците се понесоха напред, връхлетяха към тях през полята. Стотици. Хиляди. Итуралд зяпна. Башийр тихо замълви молитва.
Ал-Тор вдигна ръка, след това я изпъна — с дланта напред — към прииждащите Твари на Сянката.
И започна да ги избива.
Започна с вълни от огън, също като тези, които използваха ашаманите. Само че тези бяха много по-големи. Пламъците прогаряха ужасни откоси от смърт през тролоците. Следваха релефа на земята, катереха се нагоре по хълма и се изливаха долу в изкопите, изпълваха ги с нажежен до бяло огън, изпепеляваха и унищожаваха всичко по пътя си.
Облаци драгхари закръжиха в небето и се спуснаха към ал-Тор. Въздухът над него стана син и късове лед се взривиха нагоре, изсвистяха във въздуха като стрели. Драгхарите закрещяха в нечовешка агония и труповете им западаха към земята.
Светлина и Сила изригваше от Преродения Дракон. Беше като цяла армия преливащи. Хиляди Твари на Сянката измираха. Изникваха Двери на смърт, удряха по земята и убиваха стотици.
— Никога не съм виждал толкова много вълни наведнъж — прошепна Наеф. — Не мога да ги следя. Той е буря. Буря от светлина и реки от Сила!
Над града започнаха да се трупат и вихрят облаци. Вятърът се усили и отгоре засвяткаха мълнии. Взривове гръм надделяха над грохота на барабаните, докато тролоците се опитваха напразно да се докопат до ал-Тор и се катереха през горящите трупове на падналите си събратя. Вихрещите се бели облаци връхлитаха в черната кипнала буря и се смесваха. Вятър закръжи около ал-Тор и заплющя в наметалото му.
Самият той сякаш сияеше. Беше ли това отражение от откосите огън или от изригващите мълнии? Едва ли. Ал-Тор изглеждаше по-ярък от тях, вдигнал ръка срещу Тварите на Сянката. Девите се бяха присвили доземи от двете му страни, загледани напред и брулени от силния вятър.
Кръжащите облаци образуваха вихри сред грамадите тролоци, помитаха билото на хълма и отнасяха съществата във въздуха. Зад тях се извисиха огромни потоци от плът и огън. Зверовете заваляха като дъжд, падаха върху другите долу. Итуралд гледаше всичко това онемял, косата и космите по ръцете му настръхнаха. Самият въздух сякаш пращеше от енергия.
Някъде отзад отекна писък — вътре в сградата, в някоя от стаите наблизо. Итуралд не извърна очи от прозореца. Трябваше да види този красив, ужасен миг на унищожение и Сила.