— Какво се е случило? — попита Мин Евасни, Девата, която премина след него. Беше слаба жена с тъмночервена коса, отрязана късо и на опашка отзад като повечето Деви.
— Кар-а-карн е добре — отвърна жената. — Макар че е като момче, пробягало една обиколка повече около лагера от всички други само за да докаже, че го може.
— Спечели голям джи днес — каза Ифейня, другата Дева. Гласът ѝ беше сериозен.
Ранд въздъхна и се отпусна в стола. През портала премина Башийр и ботушите му изтропаха на каменния под. Мин чу мъжки викове отдолу — пренасяха ранени войници през по-голям портал. Дворовете на Тийрския камък загъмжаха оживени, Церителки Айез Седай се разтичаха да се погрижат за оцапаните с кръв и сажди войници.
След Башийр влезе жилав доманец на средна възраст. Родел Итуралд. Изглеждаше много по-зле, със засъхнала кръв по лицето, с разкъсани дрехи и мръсна превръзка на ръката. Ранд нямаше видими рани. Облеклото му бе чисто, макар все още упорито да носеше онова остаряло кафяво наметало. Но, Светлина, изглеждаше ужасно уморен.
— Ранд — каза Мин и коленичи до него. — Ранд, добре ли си?
— Разгневих се — каза той тихо. — Мислех, че съм надмогнал това.
Полазиха я ледени тръпки.
— Не беше онзи ужасен гняв като преди — каза Ранд. — Не беше гневът на унищожението, макар да унищожих. В Марадон видях какво е причинено на хора, които ме следват. Видях Светлината в тях, Мин. Опълчила се на Тъмния, колкото и дълга да е сянката му. Ще живеем, казваше това непокорство. Ще обичаме и ще се надяваме.
— И видях колко упорито се опитва той да унищожи това. Знае, че ако може да ги прекърши, това ще означава нещо. Нещо много повече от Марадон. Да прекърши духа на хората… той жадува за това. Удари много по-силно, отколкото щеше да направи иначе, защото искаше да прекърши духа ми — гласът му затихна и той отвори очи и я погледна. — Тъй че се изправих срещу него.
— Това, което направи, беше удивително — каза Башийр. — Но не му ли позволи той да те привлече към това?
Ранд поклати глава.
— Имам право на своя гняв, Башийр. Не разбираш ли? Преди се опитвах да сдържам всичко вътре в себе си. Това бе погрешно. Трябва да чувствам. Трябва да страдам заради болките, смъртта и загубите на тези хора. Трябва да се вкопча в тези неща, за да знам защо се боря. Има моменти, когато ми е нужна пустотата, но това не прави гнева ми по-малка част от мен.
Сякаш ставаше все по-уверен с всяка дума и Мин кимна.
— Да, ти спаси града — каза Башийр.
— Не достатъчно навреме — отвърна Ранд и Мин усети тъгата му. — И действията ми днес все пак може да се окажат грешка.
Мин се намръщи.
— Защо?
— Твърде много се доближих до сблъсък помежду ни — каза Ранд. — Това трябва да стане при Шайол Гул и в подходящия момент. Не мога да позволя Тъмния да ме провокира. Башийр е прав. Нито мога да позволя хората ми да приемат, че винаги ще съм в състояние да се намеся и да ги спася.
— Може би — каза Башийр. — Но това, което направи днес…
Ранд поклати глава.
— Не трябва да воювам в тази война, Башийр. Днешната битка ме изтощи повече, отколкото трябваше да си позволя. Ако враговете ми дойдат сега, ще съм свършил. Освен това мога да се бия само на едно място, нали разбираш. Това, което предстои, ще е много по-голямо, по-голямо и ужасно, отколкото би могъл да се надява, че ще удържи сам човек. Ще ви организирам, но трябва да ви оставя. Тази война ще е ваша.
Замълча. Флин пристъпи през портала и го затвори.
— Трябва да си почина — промълви Ранд. — Утре се срещам с племенницата ти и другите Пограничници, Башийр. Не зная какво ще поискат от мен, но трябва да се върнат на постовете си. Ако Салдеа беше в такова състояние с един от най-великите капитани начело на защитата ѝ, мога само да предполагам какво понасят другите Гранични земи.
Мин му помогна да стане и каза тихо:
— Ранд. Кацуан се върна и е довела… хм, едно известно ти лице.
— Заведи ме при нея.
Мин потръпна.
— Не трябваше да го споменавам. Трябва да си починеш.
— Ще си почина. Не се безпокой.
Все още можеше да усети изтощението му, но не възрази. Тръгнаха към вратата. На прага Ранд спря и каза:
— Родел Итуралд. Сигурен съм, че ще искаш да ме придружиш. Не мога да ти се отплатя за доблестта, която показа, но имам нещо, което мога да ти дам.
Доманецът с прошарената коса кимна и ги последва. Мин крепеше Ранд по коридора, притеснена за него. Трябваше ли наистина толкова да се изчерпва?