Нинив посегна за плитката си, но сега тя едва стигаше до раменете ѝ. Изскърца със зъби.
— Може би си права. Но не ми харесва.
— Айилските сънебродници — каза Сюан. — Майко, ти каза, че ще се срещнеш с тях. Може би ще пожелаят да помогнат? Ще съм много по-спокойна, ако знам, че ще са наоколо да те държат под око.
— Да — отвърна Егвийн. — Добър съвет. Ще се свържа с тях, преди да се срещнем, и ще ги помоля, просто за всеки случай.
— Майко — каза Нинив. — А може би Ранд…
— Това е проблем на Кулата — заяви Егвийн. — Ние ще се справим с него.
— Добре.
— Сега — продължи Егвийн — трябва да измислим как да пуснем подходящите слухове, за да не може Месаана да устои на изкушението да дойде да подслуша…
Въздухът около Перин се огъна и къщите — този път с плоски кайриенски покриви — изчезнаха. Пътят под краката му омекна като кал, след това се втечни.
Цопна в океана. „Пак ли вода?“ — помисли си раздразнено.
Тъмночервени мълнии прорязваха небето и мятаха над морето вълни кървава светлина. Всяко изригване показваше тъмни същества, дебнещи под вълните. Огромни създания, зли и плъзнали като змии под гърча на червените мълнии.
В останките от някакъв кораб се бяха вкопчили хора, пищяха от ужас и плачеха за близките си. Мъже, вкопчени в прекършени греди, жени, които се мъчеха да задържат бебетата си над водата, докато вълните ги заливаха, трупове, подмятани от вълните.
Съществата отдолу нападаха, грабваха хора от повърхността и ги повличаха към дълбините с плясък на плавници и блеснали остри като бръснач зъби. Водата закипя в червено, което не идваше от мълниите.
Който и да сънуваше точно този кошмар, имаше изключително извратено въображение.
Перин отказа да бъде въвлечен в него. Потисна страха си и не заплува към някоя от дървените отломки. „Не е истинско. Не е истинско. Не е истинско.“
Колкото и да го разбираше, част от него съзнаваше, че ще умре в тези води. В тези ужасни кървави води. Стоновете на другите го заливаха и той копнееше да се притече на помощ. Не бяха истински, знаеше го. Просто въображаеми. Ала не беше лесно.
Започна да се издига над водата, вълните отново започнаха да се превръщат в земна твърд. Но извика, щом нещо се отърка в крака му. Изтрещя мълния и разкъса въздуха. Жена до него потъна, дръпната от невидими челюсти. Изпаднал в паника, Перин изведнъж отново затъна във водата и след миг заплува в съвсем друго място, преметнал едната си ръка през някаква греда.
Случваше се понякога. Ако се разколебаеше за миг, ако си позволеше да приеме кошмара за истина, той го въвличаше в себе си и го вместваше в ужасната си мозайка. Нещо се задвижи във водата наблизо и той стъписан загреба с ръка настрани. Една от връхлитащите вълни го поде и го издигна високо.
„Не е истинско. Не е истинско. Не е истинско.“
Водата бе ужасно студена. Нещо отново докосна крака му и той изкрещя, нагълта солена вода и се задави.
„НЕ Е ИСТИНСКО!“
Беше в Кемлин, на левги от океана. Това беше улица. С твърди камъни под краката му. С миризмата на опечен хляб, лъхаща от близка пекарна. Улица, обрамчена с тънкостволи ясени.
Вкопчи се с рев в това знание, както хората около него се бяха вкопчили в корабните отломки. Стисна юмруци и се съсредоточи върху реалността.
Имаше камъни под краката му. Не вълни. Не вода. Не зъби и перки. Бавно се издигна над океана. Измъкна крака си и стъпи на повърхността, усети здравия камък под ботуша си. Другото стъпало го последва. Озова се върху малък плуващ във водата кръг от камъни.
Нещо огромно се надигна от вълните вляво от него, грамаден звяр, отчасти риба, отчасти — чудовище, с толкова широка паст, че човек може да влезе в нея изправен. Зъбите бяха големи колкото дланта на Перин, лъщяха и от тях капеше кръв.
Не беше истинско.
Съществото избухна в облак мъгла. Дъждът го удари и мигновено изсъхна. Кошмарът наоколо се огъна, мехур от реалност набъбна от самия него. Тъмният въздух, студените вълни и пищящите хора се отляха назад като мокра боя.
Нямаше никакви мълнии — не ги виждаше да святкат през клепачите си. Нямаше никакъв гръм. Не можеше да чуе грохота му. Нямаше никакви вълни, не и сред обкръжения от суша Кайриен.