Отвори рязко очи и целият кошмар се разпадна, стопи се като слана под пролетна слънчева светлина. Зданията се появиха отново, улицата се върна, вълните се отдръпнаха. Небето отново стана кипнала черна буря. Ярка бяла мълния проряза дълбините му, но нямаше гръм.
Скокливец клечеше на улицата недалече от него. Перин се приближи към вълка. Можеше да скочи там мигновено, разбира се, но не му харесваше да прави всичко толкова лесно. Щеше да го гризе, щом се върнеше в реалния свят.
„Ставаш силен, Млади бико“, изпрати Скокливец одобрително.
— Все пак ми отнема много време — каза Перин. — Всеки път щом вляза ми отнема няколко минути. Трябва да съм по-бърз. В битка с Убиеца няколко минути може да се окажат цяла вечност.
„Няма да е толкова силен като тези.“
— Все пак ще е достатъчно силен — отвърна Перин. — Имал е години да се учи как да владее вълчия сън. Аз едва-що започнах.
Скокливец се засмя. „Млади бико, ти започна още когато дойде тук първия път.“
— Да, но започнах да уча едва преди няколко недели.
Скокливец продължи да се смее. Беше прав донякъде. Перин наистина се беше подготвял от две години, като гостуваше нощем във вълчия сън. Но все още трябваше да научи колкото може повече. Донякъде се радваше на забавянето преди съда.
Но не можеше да отлага твърде дълго. Последният лов наближаваше. Много от вълците тичаха на север — Перин усещаше преминаването им. Тичаха към Погибелта, към Граничните земи. Придвижваха се натам както във вълчия сън, така и в реалния свят, но тези тук не изместваха право дотам. Тичаха на обикновени глутници.
Разбираше, че Скокливец копнее да тръгне с тях. Но се задържаше, както и някои други.
— Хайде — подкани го Перин. — Да потърсим друг кошмар.
Розовият пояс бе разцъфтял.
Беше невероятно. Малко други растения бяха разцъфнали в това ужасно лято, а и тези малко бързо бяха повехнали. Но Розовият пояс цъфтеше буйно, стотици червени взривове, плъзнали по стените на градината. Гладни пчели прехвърчаха от цвят на цвят, сякаш всяка пчела в града бе долетяла тук да се храни.
Гавин стоеше настрана от тях, но ароматът на рози бе толкова всепроникващ, че се чувстваше окъпан в него. Свършеше ли тази разходка, дрехите му сигурно щяха да носят уханието часове наред.
Елейн разговаряше с няколко от съветниците си до една скамейка край малко, покрито с лилии езерце. Бременността вече ѝ личеше и тя сякаш сияеше. Златната ѝ коса отразяваше слънчевата светлина като огледало. Над тази коса короната с Розата на Андор изглеждаше почти невзрачна.
Често бе твърде заета напоследък. Гавин беше чул недомлъвки за оръжията, които строеше и които според нея може би щяха да са мощни колкото пленнички дамане. Леярите на камбани в Кемлин работеха до късни нощи, доколкото беше чул. Кемлин се подготвяше за война и кипеше от дейност. Елейн рядко имаше време за него, макар той да се радваше и на малкото, което можеше да му задели.
Тя се усмихна, като го видя да се приближава, и махна на служителите си да ги оставят за малко насаме. Приближи се до него и го целуна обичливо по бузата.
— Изглеждаш умислен.
— Обичайното ми заболяване напоследък — отвърна той. — Изглеждаш разсеяна.
— Обичайното мое заболяване напоследък. Има толкова неща да се свършат, а просто не ми стига време.
— Ако трябва да те оста…
— Не — прекъсна го тя и го хвана под ръка. — Трябва да поговоря с тебе. А и ми казаха, че една разходка из градините веднъж на ден ще е добре за състоянието ми.
Гавин се усмихна и вдиша миризмите на рози и мокра пръст. Миризмите на живот. Погледна към небето.
— Не мога да повярвам колко много слънчева светлина виждаме тук. Почти бях започнал да вярвам, че постоянният мрак е нещо естествено.
— О, сигурно е — отвърна тя равнодушно. — Преди неделя облаците в Андор се разкъсаха около Кемлин, но никъде другаде.
— Но… как?
Тя се усмихна.
— Ранд. Нещо, което направи. Беше на върха на Драконовата планина, мисля. И тогава…
Изведнъж денят сякаш помръкна.
— Пак ал-Тор — измърмори Гавин. — Преследва ме дори тук.
— Дори тук? — повтори тя с насмешка. — Мисля, че точно в тези градини го срещнахме за първи път.
Гавин погледна към небето на север и надвисналите там злокобни тъмни облаци.
— Той е бащата, нали?
— Ако беше той — отвърна Елейн тутакси, — щеше да е разумно да го крия, нали? Децата на Преродения Дракон ще са мишена.
Гавин усети, че му призлява. Подозираше го от момента, в който бе разбрал, че е бременна.