— Да ме изгори дано. Елейн, как си могла? След онова, което той направи на майка ни!
— Нищо не ѝ е направил. Мога да представя много свидетели, които ще го потвърдят, Гавин. Мама изчезна преди Ранд да освободи Кемлин — в очите ѝ имаше обич, когато заговори за него. — Нещо е станало с него. Мога да го усетя, усещам го как променя. Прочиства. Изтласква облаците назад и кара розите да цъфтят.
Гавин повдигна вежда. Елейн мислеше, че розите цъфтят заради ал-Тор? Е, любовта можеше да накара човек да си мисли странни неща, а след като мъжът, за когото говореше тя, бе Прероденият Дракон, може би трябваше да се очаква известна ирационалност.
Приближиха се до малкия кей на езерото. Помнеше как беше плувал в него като дете и след това му дърпаха ушите. Не майка му, а Галад, въпреки че майка му го беше изгледала строго и с укор. Не беше казал на никого, че беше плувал само защото Елейн го беше бутнала във водата.
— Никога няма да го забравиш, нали? — попита Елейн.
— Какво?
— Мислеше си за онзи ден, когато се подхлъзна в езерото, докато мама беше на среща с Дома Фарах.
— Подхлъзнал съм се? Ти ме бутна!
— Нищо подобно — каза Елейн превзето. — Ти се перчеше, че можеш да вървиш по перилото, без да паднеш.
— А ти разтърси кея.
— Стъпих на него — възрази Елейн. — Енергично. Аз съм пъргава. Имам енергична стъпка.
— Енергична… това си е пълна лъжа!
— Не е. Просто казвам истината с малко повечко въображение. Вече съм Айез Седай. Имаме го този талант. Е, ще ме повозиш ли с лодка по езерото, или не?
— Да… те повозя? Кога пък ти хрумна това?
— Току-що. Не слушаш ли?
Гавин поклати объркано глава.
— Добре.
Зад тях стояха няколко гвардейки. Винаги бяха наблизо и често ги водеше високата жена, която си въобразяваше, че е превъплъщение на Биргит от приказките. И може би наистина приличаше на Биргит. Както и да е, наричаха я с това име и служеше като капитан-генерал.
При стражите се беше събрала голяма група служители и вестоносци. Последната битка се приближаваше и Андор се подготвяше. И за жалост повече от тези приготовления изискваха прякото внимание на Елейн. Въпреки че Гавин бе чул една любопитна история как я бяха носили до градската стена в леглото ѝ преди около неделя. До този момент не бе успял да я притисне да му каже истина ли е, или не.
Махна на Биргит, а тя му се намръщи, щом поведе Елейн към малката лодка.
— Обещавам да не я хвърлям вътре — подвикна ѝ Гавин, а след това измърмори тихо: — Макар че бих могъл да загреба „енергично“ и да ни обърна.
— О, стига — каза Елейн и се настани в лодката. — Езерната вода няма да е добра за бебетата.
— Като стана дума за това — рече Гавин, придърпа с крак лодката и стъпи вътре. Тя се разклати опасно, докато седне. — Не трябва ли да се разхождаш за „състоянието“ си?
— Ще кажа на Мелфейн, че съм се възползвала от възможността да вкарам в правия път лошия си брат. Можеш да се измъкнеш от какво ли не, ако смъмриш някой, който си го е заслужил.
— Това ли съм си заслужил? Мъмрене?
— Не непременно — гласът ѝ стана тъжен. Гавин вдигна веслата и ги спусна във водата. Езерото не беше голямо, едва стигаше за една лодка, но имаше някаква ведрост в това да си по водата, сред водните лилии и пеперудите.
— Гавин — заговори Елейн. — Защо дойде в Кемлин?
— Това е домът ми. Защо да не дойда тук?
— Безпокоях се за теб по време на обсадата. Можеше да си ми от помощ в борбата за трона, но ти се забави.
— Обясних ти го това, Елейн! Бях се оплел в политиката на Бялата кула, да не говорим за зимните снегове. Гложди ме, че не можах да ти помогна, но онези жени ме бяха спипали здраво.
— Аз самата съм една от „онези жени“, както знаеш — вдигна ръката си с пръстена с Великата змия.
— Ти си различна — рече Гавин. — Все едно, права си. Трябваше да съм тук. Не знам какви още извинения очакваш да предложа.
— Не очаквам никакви извинения — каза Елейн. — О, Гавин, не те упреквах. Макар че със сигурност щеше да си ми от полза, се справихме. Също така се притеснявах да не се затрудниш между дълга да браниш Кулата и да защитиш Егвийн. Като че ли и това се получи добре. Тъй че питам. Защо си дошъл сега? Егвийн не се ли нуждае от теб?
— Изглежда, че не — отвърна Гавин и подкара лодката. Край езерото бе израсла голяма плачеща върба, клоните, ѝ висяха надолу като плитки, полюшващи се над водата. Той вдигна веслата да ги издърпа от клоните и лодката спря.
— Е, няма да нахалствам повече да чуя за това, поне засега. Винаги си добре дошъл тук, Гавин. Бих те направила капитан-генерал, ако поискаш, но не мисля, че ще искаш.