— Той е овчар. Какво право има да събаря тронове и да променя света, както го прави?
— Особено докато ти си се свивал в едно селце? — беше ѝ разказал повечето от сполетялото го през последните няколко месеца. — Докато той завладяваше държави, ти бе принуден да убиваш свои приятели, а след това бе изпратен на смърт от своята Амирлин.
— Точно така.
— Значи е ревност — каза тихо Елейн.
— Не. Глупости. Аз…
— Какво би искал да направиш, Гавин? — попита Елейн. — Да влезеш в дуел с него?
— Може би.
— И какво би станало, ако спечелиш и го пронижеш, както каза, че искаш? Готов ли си да обречеш всички ни, за да удовлетвориш една своя моментна страст?
Той нямаше отговор на това.
— Това не е просто ревност, Гавин — каза Елейн и взе веслата от него. — Това е егоизъм. Не можем да си позволим да бъдем късогледи точно сега — загреба и ги подкара назад въпреки протеста му.
— И това го казва жената, която лично гонеше Черната Аджа?
Елейн се изчерви. Личеше, че съжалява, че изобщо му го е казала.
— Беше необходимо. И освен това казах „ние“. Ти и аз, и двамата имаме този проблем. Биргит непрекъснато ми повтаря, че трябва да се науча на повече сдържаност. Е, и ти ще трябва да се научиш на същото, заради Егвийн. А тя се нуждае от теб, Гавин. Може да не го съзнава. Може да е убедена, че трябва да крепи света сама. Греши.
Лодката се чукна в кея. Елейн прибра веслата и протегна ръката си. Гавин слезе и ѝ помогна да стъпи на кея. Тя стисна ръката му с обич.
— Ще се справиш. Освобождавам те от всякаква отговорност да бъдеш мой капитан-генерал. Засега няма да назнача друг Първи принц на Меча, но можеш да задържиш тази титла с отложени задължения. Стига да се явяваш на държавните церемонии понякога, не е нужно да се безпокоиш, че нещо друго ще се иска от теб. Ще го оповестя веднага, като се позова на необходимостта да вършиш друга работа в навечерието на Последната битка.
— Аз… Благодаря ти — отвърна той, макар да не беше сигурен какво изпитва. Звучеше почти като настояването на Егвийн, че не е нужно да пази вратата ѝ.
Елейн стисна отново ръката му, после се обърна и тръгна към свитата си. Гавин я загледа, щом заговори с придворните. Сякаш ставаше все по-царствена с всеки ден. Беше все едно да гледаш разцъфващо цвете. Жалко, че не беше в Кемлин да го види от самото начало.
Улови се, че се усмихва, когато се обърна да продължи по пътя си покрай Розовия пояс. Съжаленията му трудно можеха да се задържат пред здравословната доза от типичния за Елейн оптимизъм. Само тя можеше да нарече човек ревнив и да го накара да се чувства добре от това.
Минаваше през вълните от аромат и усещаше слънцето на врата си. Стигна там, където двамата с Галад си бяха играли като деца, и си помисли за майка си, как се разхождаше в тези градини с Брин. Спомни си грижливите ѝ наставления, когато сбъркаше, а след това усмивките ѝ, когато се държеше както подобава на принц. Тези усмивки му бяха приличали на слънчевия изгрев.
Това място беше тя. Тя продължаваше да живее, в Кемлин, в Елейн — която от час на час все повече приличаше на нея — и в здравината и силата на народа на Андор. Спря се до езерото, точно там, където Галад го беше спасил от удавяне като дете.
Може би Елейн беше права. Може би ал-Тор нямаше нищо общо със смъртта на Мургейз. А и да имаше, Гавин никога нямаше да може да го докаже. Но това нямаше значение. Ранд ал-Тор бе обречен да умре в Последната битка. Защо продължаваше да го мрази тогава?
— Тя е права — прошепна Гавин, загледан в танца на водните кончета над повърхността. — Приключихме с тебе, ал-Тор. Отсега нататък изобщо не ме интересуваш.
Сякаш огромна тежест се смъкна от раменете му. Гавин въздъхна дълбоко и облекчено. Едва сега, след като Елейн го бе освободила, осъзна колко виновен се беше чувствал заради отсъствието си от Андор. Това също вече си бе отишло.
Време беше да се съсредоточи върху Егвийн. Бръкна в джоба си, извади ножа на убиеца и го вдигна на слънчевата светлина, за да огледа отново червените камъчета. Длъжен бе все пак да защити Егвийн. Дори да му се гневеше, да го мразеше, да го гонеше. Нямаше ли да си струват тези наказания, ако успееше да запази живота ѝ?
— Кълна се в майчиния си гроб — каза рязък глас зад него. — Откъде го взе това?
Гавин се обърна. Жените, които бе забелязал преди малко, стояха зад него на пътеката. Водеше ги Димана и той видя отблизо прошарената ѝ коса и бръчките около очите. Боравенето със Силата не трябваше ли уж да спира тези признаци на старост?
С нея имаше още две, едната — пълничка жена с черна коса, другата — грубовата и на средна възраст. Беше заговорила втората. Имаше широки невинни очи. И изглеждаше ужасена.