— И какво е то? — извика в отговор младият командир от вдигнатата страна на павилиона.
— Закълни се, че няма да позволиш това да се обърне в битка — каза Перин.
— Бих могъл да обещая това — отвърна Галад. — Но, разбира се, ти би трябвало да обещаеш на мен, че няма да избягаш, ако присъдата се окаже срещу теб.
Перин замълча. После отпусна ръка на чука си.
— Не си готов да обещаеш това, разбирам — каза Галад. — Ще ти дам този шанс, защото майка ми ме убеди, че трябва да ти се позволи да говориш в своя защита. Но по-скоро бих умрял, отколкото да позволя човек, който е убил Чеда, да си отиде ненаказан. Щом не желаеш това да се обърне на битка, Перин Айбара, тогава представи защитата си добре. Или това, или приеми наказание.
Файле погледна мъжа си. Беше намръщен. Сякаш се канеше да изрече поисканото обещание. Отпусна ръка на рамото му.
— Би трябвало да го направя — промълви той. — Как може който и да е човек да бъде над закона, Файле? Убих онези мъже в Андор, когато Мургейз беше кралица. Би трябвало да се подчиня на присъдата ѝ.
— А дългът ти към армията ти? — попита тя. — Дългът ти към Ранд, към Последната битка? А към мен?
Перин се поколеба, после кимна.
— Права си — въздъхна и добави: — Да започваме тогава.
Перин влезе в павилиона и Неалд, Данил и Грейди мигновено се лепнаха за него. Присъствието им го накара да се почувства страхливец. Стойката им ясно издаваше, че нямат никакво намерение да позволят да бъде пленен.
Какво беше един съд, ако не се подчинеше на решението му? Нищо повече от фарс.
Перин спря пред издигнатия стол на Мургейз. Файле застана до него. Столовете за тях бяха отляво и Перин седна. Подиумът на Мургейз му се падаше пак отляво.
Файле — миришеше тревожно — седна до него. Влязоха още хора. Берелайн и Алиандре се настаниха близо до него с телохранителите си; Айез Седай и Мъдрите останаха отзад, отказаха столове. Последните няколко се заеха от неколцина мъже от Две реки и някои от старшите на бившите бежанци.
Офицерите на Белите плащове насядаха срещу тях, с лице към Файле и Перин. На тях Мургейз им беше от дясната страна. Борнхалд и Биар бяха най-отпред. Имаше трийсетина стола, най-вероятно взети от обоза на Перин, присвоен от Белите плащове.
— Перин — заговори Мургейз от съдийския си трон. — Доброволно ли идваш тук?
— Да — заяви той.
— Добре — лицето ѝ беше безстрастно, макар да миришеше колебливо. — Започвам официално този съд. Обвиняемият е Перин Айбара, известен като Перин Златоокия — поколеба се, после добави: — Владетел на Две реки. Галад, ти ще представиш обвиненията.
— Те са три — каза Галад, след като се изправи. — Първите две са незаконното убийство на Чедо Латин и незаконното убийство на Чедо Ямвик. Айбара също така е обвинен в това, че е Мраколюбец и че е довел тролоци в Две реки.
При последното обвинение мъжете от Две реки замърмориха гневно. Та тролоците бяха убили близките на Перин!
Галад продължи:
— Последното обвинение все още не може да бъде подкрепено, тъй като хората ми са били прогонени от Две реки преди да могат да съберат доказателства. Колкото до първите две обвинения, Айбара вече е признал вината си.
— Така ли е, лорд Айбара? — попита Мургейз.
— Убих онези мъже, безспорно — отвърна Перин. — Но не беше убийство.
— Това ще определи съдът — заяви Мургейз. — И точно това е спорът.
Мургейз изглеждаше съвсем различна личност от Мейгдин. Така ли очакваха да се държи той, щом дойдат при него за съд?
— Галад — каза Мургейз. — Твоите хора могат да кажат версията си.
Галад кимна на Биар. Той стана, а друг Бял плащ — млад мъж със съвсем плешива глава — пристъпи напред до него. Борнхалд остана на мястото си.
— Ваша милост — започна Биар. — Това се случи преди около две години. През пролетта. Неестествено студена пролет, както помня. Връщахме се от важна работа под командата на лорд Капитан-командира и минавахме през дивия лес на Централен Андор. Канехме се да вдигнем лагер за нощта при един изоставен огиерски стеддинг, в подножието на някогашна огромна статуя. От онези места, за които човек допуска, че ще са безопасни.
Перин помнеше онази нощ. Духаше леден източен вятър и дърпаше наметалото му, докато стоеше до малкото езерце. Помнеше слънцето, гаснещо на запад. Помнеше как се беше вторачил във водата, помнеше как вятърът я бърчеше, помнеше брадвата в ръцете си.
Проклетата брадва. Трябваше да я захвърли веднага. Илиас го бе убедил да я задържи.
— Когато пристигнахме — продължи Биар, — открихме, че бивакът е бил използван наскоро. Това ни притесни. Малко хора знаеха за стеддинга. От единственото огнище преценихме, че загадъчните пътници не са били много.