Гласът му беше спокоен, описанието му — гладко. Перин не помнеше онази нощ така. Напротив, помнеше съсъка на пламъците, гневно разхвърчалите се във въздуха искри, когато Илиас лисна водата от котлето в огнището. Помнеше как го смутиха нахлулите в ума му образи, изпратени трескаво от вълците.
Тревогата на вълците го бе затруднила да се отдели от тях. Помнеше миризмата на страх по Егвийн и как се суетеше със седлото на Бела, докато тя се дърпаше боязливо. И помнеше, стотици мъже, които миришеха грешно. Като Белите плащове в павилиона. Миришеха като болни вълци, които ръмжат на всичко доближило се твърде много.
— Лорд капитанът беше притеснен — продължи Биар. Явно отбягваше да спомене името на капитана, може би за да пощади Борнхалд. Младият капитан на Белите плащове седеше съвсем неподвижно, загледан в Биар, като че ли се притесняваше да погледне Перин. — Мислеше, че бивакът може да е използван от разбойници. Кой друг ще изгаси огъня си и ще изчезне в мига, в който се приближи някой? Точно тогава видяхме първия вълк.
Скрити, дъхът им излиза на пресекулки, Егвийн присвита до него в тъмното. Миризмата на дим от лагерен огън се вдига от дрехите ѝ и от неговите. Дъхът на Бела в тъмното. Скривалището им в една огромна каменна длан, ръката на статуята на Артур Ястребовото крило, прекършена много отдавна.
Пъструша, гневна и разтревожена. Образи на мъже в бяло с горящи факли. Вятър, пробягващ между дърветата.
— Лорд капитанът помисли, че вълците са лош знак. Всички знаят, че служат на Тъмния. Прати ни да разузнаем. Моят отряд претърси на изток, търсехме между скалите и късовете от огромната статуя.
Болка. Викове на мъже. „Перин? Ще танцуваш ли с мен в неделя? Ако се върнем дотогава у дома…“
— Вълците ни нападнаха — продължи Биар и гласът му стана по-твърд. — Беше очевидно, че не са обикновени същества. Имаше твърде много координация в нападенията им. Сякаш бяха десетки, движеха се през сенките. Имаше хора сред тях, удряха и убиваха конете ни.
Перин бе наблюдавал това през два чифта очи. Неговите, от каменната ръка. И очите на вълците, които искаха само да ги оставят на мира. Бяха пострадали по-рано от огромно ято гарвани. Бяха се опитали да прогонят хората. Да ги сплашат.
Толкова много страх. Страхът и на хората, и на вълците. Беше властвал в онази нощ, държеше в ръцете си и двете страни. Помнеше как се бореше да съхрани себе си, объркан от вълчите послания.
— Онази нощ се проточи дълго — каза Биар и гласът му омекна, макар и все още изпълнен с гняв. — Минахме покрай един хълм с огромна плоска скала на върха и Чедо Латин каза, че май вижда нещо там в сенките. Спряхме, вдигнахме факлите си и видяхме под издатината краката на кон. Кимнах на Латин и се приближихме, за да заповядаме на криещите се там да се идентифицират.
— И тогава този мъж — Айбара — излезе от тъмното с някаква млада жена. Държеше брадва и тръгна спокойно право срещу Латин, без да обръща внимание на копието, насочено към гърдите му. И тогава…
И тогава го завладяха вълците. Тогава му се случи за първи път. Посланията бяха толкова силни, че Перин бе изгубил себе си. Помнеше как прекърши със зъби врата на Латин и топлата кръв, бликнала в устата му, все едно беше захапал плод. Този спомен бе на Скокливец, но в няколкото мига по време на боя Перин не можеше да се отдели от вълка.
— А след това? — настоя Мургейз.
— След това имаше бой — каза Биар. — От сянката изскочиха вълци и Айбара ни нападна. Движеше се не като човек, а като звяр, и ръмжеше. Надвихме го и убихме един от вълците, но едва след като Айбара успя да убие две от Чедата.
Биар седна. Мургейз не зададе повече въпроси. Обърна се към другия Бял плащ, застанал до Биар.
— Малко имам да добавя — заяви той. — Бях там и го помня точно по същия начин. Искам да изтъкна, че когато задържахме Айбара, той вече беше осъден като виновен. Щяхме да го…
— Онази присъда няма отношение към този съд — каза хладно Мургейз.
— Добре, тогава позволете ми да добавя гласа си като втори свидетел. Аз също видях всичко — плешивият Бял плащ седна.
Мургейз се обърна към Перин.
— Можеш да говориш.
Перин бавно се изправи.
— Тези двамата казаха истината, Мургейз. Горе-долу така стана.
— Горе-долу?
— Той е почти прав.
— Вашата вина или невинност виси на това „почти“, лорд Айбара. Това е мярката, по която ще бъдете съден.