— Не сме деца, Майко — каза сухо Сюан.
— Не сте. Вие сте Айез Седай. Почти толкова опърничави.
Сюан я изгледа навъсено и Егвийн съжали за думите си. Бяха непредизвикани от нищо, а тя беше изнервена. Овладя се.
Беше опитала няколко вида стръв, за да подмами Месаана, но тя не кълвеше. Егвийн бе готова да се закълне, че може почти да я усети как я дебне в Тел-айеран-риод. Юкири и групата ѝ бяха в безизходица.
Най-голяма надежда възлагаше на срещата тази нощ. Трябваше да я примами. Не ѝ оставаше време повече — монарсите, които бе успяла да убеди, вече се раздвижваха, а силите на Ранд се трупаха.
Тази нощ. Трябваше да се случи тази нощ.
— Върви — каза Егвийн. — Говори с другите. Не искам да има никакви глупави грешки.
— Да, Майко — изсумтя Сюан и се обърна да си тръгне.
— Сюан — извика след нея Егвийн.
Бившата Амирлин се поколеба.
— Пази се. Не искам да те загубя.
Сюан често отвръщаше язвително на подобна загриженост, но сега се усмихна. Егвийн поклати глава и забърза към стаите си, където завари чакащата я Силвиана.
— Гавин?
— Никаква вест — отвърна Силвиана. — Изпратих вестоносец при него, но не се е върнал. Подозирам, че Гавин бави отговора си за тежест.
— Упорит е като магаре — каза Егвийн. Чувстваше се беззащитна без него. Беше изненадващо, след като изрично му бе заповядала да стои далече от вратата ѝ. А сега се притесняваше, че го няма там?
— Удвои охраната ми и се погрижи наблизо да има повече войници на пост. Ако преградите ми пропаднат, те ще вдигнат шум.
— Да, Майко.
— И прати друг вестоносец до Гавин. С по-учтиво писмо. Помоли го да се върне, не му заповядвай.
Знаеше мнението на Силвиана за Гавин и беше сигурна, че първото писмо е било доста грубо.
Вдиша дълбоко, влезе в покоите си, провери още веднъж преградите си и се приготви за сън.
„Не би трябвало да се чувствам толкова уморен — помисли Перин, след като се смъкна от седлото на Стъпко. — Нищо друго не съм правил, само говорих.“
Присъдата му тежеше. Като че ли тежеше на цялата армия. Перин ги беше гледал на връщане към лагера. Мургейз, сама и умислена. Файле я бе наблюдавала през целия път обратно; миришеше на гняв, но не изрече и дума. Алиандре и Берелайн се бяха държали на разстояние.
Мургейз го беше осъдила, но всъщност това не го притесняваше много. Беше отклонил Белите плащове. Сега трябваше да измъкне хората си. Мургейз подкара през лагера, за да потърси Лини и господин Джил. Бяха се върнали живи и здрави, с всички останали пленници, както бе обещал Галад Дамодред. Изненадващо, беше изпратил коли с провизии с тях.
Тъй че съдът беше победа. Хората му, изглежда, не го приемаха така обаче. Войниците се пръскаха на групи, щом влезеха в лагера, и не говореха много.
Застаналият до него Гаул поклати глава и каза:
— Две сребърни точки.
— Какво? — попита Перин и подаде юздите на Стъпко на коняря.
— Поговорка — каза Гаул и погледна към небето. — Две сребърни точки. Два пъти тръгнахме на битка и не намерихме враг. Още веднъж, и губим чест.
— По-добре да не намерим враг, Гаул — каза Перин. — По-добре да няма кръвопролитие.
Гаул се засмя.
— Не казвам, че желая да свърша съня, Перин Айбара. Но погледни хората си. Те чувстват каквото казвам. Не бива да танцуваш копията без цел, но не бива и толкова често да искаш хората да се подготвят да убиват, а след това да не им дадеш враг, с когото да се бият.
— Ще го правя толкова често, колкото ми харесва — отвърна рязко Перин. — Ако това означава избягване на битка. Ще…
По земята изтътнаха конски копита и вятърът му донесе миризмата на Файле.
— Една избегната битка, Перин Айбара — рече Гаул, — и друга повикана. Дано намериш вода и заслон — затича и бързо се отдалечи, докато Файле слизаше от коня.
Перин си пое дъх.
— Добре, съпруже — заговори тя и закрачи към него. — Ще ми обясниш ли точно какво си мислеше, че правиш? Позволи им да ти наложат присъда? Обеща да му се предадеш? Не бях останала с впечатлението, че съм се омъжила за глупак!
— Не съм глупак! — ревна той. — Непрекъснато ми повтаряш, че трябва да водя. Е, днес се вслушах в съвета ти.
— Вслуша се и взе погрешното решение.
— Нямаше правилно решение!
— Можеше да ни оставиш да се бием.
— Те възнамеряват да се бият в Последната битка — каза Перин. — Всеки Бял плащ, когото убиехме, щеше да е човек по-малко срещу Тъмния. Аз, хората ми, Белите плащове — никой от нас не е от значение в сравнение с това, което предстои! Те трябва да живеят, както и ние. И това беше единственият начин!