— Милорд Капитан-командир — заговори Биар, овладял гнева си, — с цялото ми уважение, онзи мъж все пак е на страната на Сянката. Той няма да се бие до нас, а срещу нас.
— Ако това е вярно, все пак ще имаме шанс да се изправим срещу него на бойното поле — каза Галад. — Взех решението си, Чедо Биар — Харнеш се приближи със стегната стъпка към тях и отдаде чест. Галад кимна. — Чедо Харнеш, вдигайте лагера.
— Милорд Капитан-командир? Толкова късно през деня?
— Да. Ще се придвижим през нощта и ще се отдалечим от Айбара, просто за всеки случай. Оставете съгледвачи, за да сме сигурни, че няма да тръгне след нас. Ще поемем към Люгард. Можем да съберем набор и да попълним запасите си, след това продължаваме към Андор.
— Слушам, милорд.
След като Харнеш си тръгна, Галад се обърна към Биар. В хлътналите очи на мършавия мъж се таеше злоба. Отдаде мълчаливо чест и се отдалечи. Галад остана сред белите палатки, стисна ръце зад гърба си и загледа вестоносците, разтичали се да предадат заповедта му из лагера.
— Мълчиш, Чедо Борнхалд — каза след няколко мига. — И ти ли си недоволен от действията ми като Чедо Биар?
— Не знам — отвърна Борнхалд. — Толкова дълго вярвах, че Айбара е убил баща ми. И все пак, като гледам поведението на Джарет, и като си спомня описанието му… Няма никакво доказателство. Обезсърчен съм, че трябва да го призная, Галад, но нямам никакво доказателство. Но той все пак уби Латин и Ямвик. Уби Чеда, тъй че е Мраколюбец.
— Аз също убих един от Чедата — каза Галад. — И бях наречен Мраколюбец заради това.
— Онова беше друго — нещо сякаш безпокоеше Борнхалд, нещо, което не казваше.
— Е, да — каза Галад. — Не отричам, че Айбара трябва да бъде наказан, но събитията от този ден по някакъв странен начин ме смущават.
Поклати глава. Намирането на отговори уж трябваше да е лесно. Винаги стигаше до правилното нещо. Само че всеки път, когато си помислеше, че е хванал вярната посока на действие спрямо Айбара, започваше да го гложди този неприятен смут.
„Животът не е толкова лесен като хвърлянето на монета — бе казала майка му. Едната страна или другата… твоите прости илюзии…“
Не му харесваше това чувство. Никак.
Перин вдиша дълбоко. Във вълчия сън разцъфтяха цветя, макар небето да кипеше в сребристо, черно и златно. Миризмите бяха толкова несъвместими… Печащ се черешов пай. Конска тор. Мазнина. Сапун. Огън. Мащерка. Котешка папрат. Стотици други треви, чиито имена не можеше да назове.
Много малко от тях подхождаха на ливадата, където се бе появил. Беше се постарал да не се появи там, където бе лагерът му във вълчия сън. Това щеше да го постави твърде близо до Убиеца.
Миризмите бягаха. Изчезваха твърде бързо, сякаш изобщо не беше ги имало тук.
„Скокливец“, изпрати той.
„Тук съм, Млади бико.“ Вълкът изникна до него.
— Мирише странно.
„Смесват се миризми — изпрати Скокливец. — Като водите на хиляда потока. Това не е естествено. Не е добре. Това място започва да се разпада.“
Перин кимна. Измести и се появи затънал до колене сред кафява къклица, точно извън виолетовия купол. Скокливец изникна от дясната му страна и бурените запращяха под стъпките му.
Куполът се извиси, злокобен и неестествен. Задуха вятър, разлюля бурените и разтърси клоните на дърветата. Мълния блесна безмълвно в небето.
„Той е тук — изпрати Скокливец. — Винаги.“
Перин кимна. Дали Убиеца идваше във вълчия сън като него? И дали стоенето тук го изморяваше също като него? Като че ли никога не напускаше това място.
Пазеше нещо. Трябваше да съществува начин да се изключи куполът във вълчия сън.
„Млади бико, идваме.“ Посланието беше от Танцуващата сред дъбове. Глутницата ѝ се приближаваше, този път само трима. Искри, Безграничен и самата Танцуваща. Бяха избрали да дойдат тук, вместо да затичат с вълците на север.
Появиха се зад Скокливец. Перин погледна към тях и изпрати тревога. „Това ще е опасно. Може да загинат вълци.“
Върнаха му настойчивост. „Убиеца трябва да падне заради това, което е сторил. Заедно сме силни. Младия бик да не гони сам такъв опасен дивеч.“
Той кимна съгласен и чукът се появи в ръката му. Заедно се приближиха към купола. Перин прекрачи в него с бавна, решителна стъпка. Отказа да се поддаде на слабостта. Беше силен. Куполът не беше нищо повече от въздух. Повярва, че светът е такъв, какъвто той го пожелае.
Олюля се, но натисна напред и се озова в купола. Пейзажът тук изглеждаше някак смътно по-тъмен. По-тъмна бе кората на старите дървета, по-тъмнозелена или кафява кучешката папрат. Скокливец и глутницата нахлуха през купола около него.