— А държите ли на това? — попита Егвийн. — Виждате ли какво имате в мое лице, Мелайне? Амирлински трон, обучена от айилците. Каква жертва е готов да плати народът ви, за да има повече като мен? Айез Седай, които разбират джи-е-тох и Триделната земя, които уважават Мъдрите, вместо да гледат на тях като на съпернички и дивачки?
Трите айилки се спогледаха притеснено.
— А вие, Шиелин? — продължи Егвийн. — Скъпо ли плати вашият народ, за да имате Амирлински трон, която, след като се е учила при вас, се отнася с вас като с приятелки и уважава порядките ви?
— Това би могло да е ценно — призна Шиелин. — При условие, че жените, които пращате при нас, ще са с по-добър нрав от тези, които пращахте досега. Едва ли има Айез Седай, за която ще е безполезно да повиси няколко дни от високата мачта.
— Това е защото настояхте да получите Айез Седай — каза Егвийн. — Те вече си имат изградени навици. Ако вместо тях ви пращаме Посветени, ще са много по-податливи.
— Вместо? — веднага се усети Шиелин. — Това вече е друга сделка.
— Бихме могли да я сключим — отвърна Егвийн. — Ако позволим на преливащи от Морския народ да се връщат при вас, вместо да държим да останат в Кулата, вече няма да се нуждаете толкова много от учителки Айез Седай.
— Да, това може да е друго споразумение — Шиелин поклати глава. — Но няма да е лесна сделка. Вие Айез Седай сте змии, като на ония пръстени, дето ги носите.
— А ако предложа да включим сънните тер-ангреали, които ви заехме? — попита Егвийн.
Шиелин неволно погледна ръката си, където, в реалния свят, щеше да държи малката плочка, с чиято помощ — и трошица прелят Дух — една жена можеше да влезе в Тел-айеран-риод. Егвийн не им беше дала тер-ангреалите, с чиято помощ можеха да влязат, без да преливат, разбира се. Те бяха по-мощни и поради това — по-ефикасни. Най-добре беше да ги пази в тайна.
— В Тел-айеран-риод можете да отидете навсякъде. Можете да се срещате с хора, които са далече, без да се налага да Пътувате, и можете да научите скрити неща, и да се съвещавате тайно.
— Опасно нещо им предлагаш, Егвийн ал-Вийр — каза строго Амис. — Да ги пуснеш да бродят тук на воля е все едно да пуснеш влагоземски деца да щуреят в Триделната земя.
— Не може да пазите това място само за себе си, Амис.
— Не е от егоизъм — отвърна Мъдрата. — Говоря за безопасността им.
— В такъв случай може би ще е най-добре, ако Морският народ прати свои чирачки да се учат при Мъдрите… и може би вие да пратите при тях свои.
— Да живеят на кораби? — стъписа се Мелайне.
— Какъв по-добър начин да надвиете страха си от водата?
— Не се боим от нея — сряза я Амис. — Уважаваме водата. Вие влагоземците… — винаги говореше за кораби като за лъв в клетка.
— В момента това не е важно — Егвийн отново се обърна към жените от Морския народ. — Тер-ангреалите може да станат ваши, ако се споразумеем.
— Вие вече ни ги дадохте — каза Шиелин.
— Само временно, Шиелин. Жените, които ви ги предоставиха, го обясниха много ясно.
— И сте готови да ни ги дадете за постоянно? — попита Шиелин. — Без тези глупости, че всички тер-ангреали са притежание на Бялата кула?
— Важно е да има правило, което да не допуска тер-ангреалите да се задържат от хората, които са ги намерили. Така можем да отнемем потенциално опасен предмет от глупав търговец или селяк. Но съм готова да направя официално изключение за Ветроловките и Мъдрите.
— Като стъклените колони — каза Амис. — Чудила съм се дали Айез Седай няма някой ден да настояват за тях.
— Едва ли — отвърна Егвийн. — Но подозирам, че айилците биха се чувствали по-спокойно, ако заявите официално, че тези тер-ангреали — както и други, които притежавате — остават ваша собственост и че Сестрите не могат да претендират за тях.
Това накара Мъдрите да се замислят сериозно.
— Все пак намирам това споразумение за странно — каза Баир. — Айилки, които се обучават в Бялата кула, но без да стават Айез Седай? Не е бивало досега.
— Светът се променя, Баир — отвърна Егвийн. — В Емондово поле до едно поточе имаше леха с хубави, грижливо гледани цветя. Казваха ѝ Славата на Емонд. Баща ми обичаше да се разхожда там, обожаваше ги. Но после, когато построиха новия мост, хората започнаха да тъпчат през лехата, за да стигнат до него. Татко се опитваше години наред да ги държи настрана от лехата. Слагаше плетове и знаци. Нищо не вършеше работа. После се сети да направи малка пътечка от речни камъни през лехата. Оттогава хората престанаха да ги газят. Искам да кажа, че когато дойде промяна, можеш да крещиш и да се опитваш да наложиш нещата да си останат същите. Но накрая обикновено се оказваш стъпкан. Ако можеш обаче да насочиш промените, те може да ти служат. Също както ни служи Силата, но само след като ѝ се подчиним.