„Стена“, помисли Перин и вдигна пред себе си тухлена стена. Стрелата се заби на цяла педя в тухлите, но спря и той мигновено се отпрати другаде. Ала не можеше да стигне далече, докато носеше купола със себе си.
Промени посоката и продължи на изток вместо на север. Едва ли щеше да избяга от Убиеца така — врагът му сигурно виждаше движещия се купол и можеше да прецени посоката му.
Какво да направи? Канеше се да хвърли шипа в океана, но ако Убиеца го последваше, щеше просто да си го върне. Съсредоточи мисълта си върху това да се движи колкото може по-бързо. Можеше ли да надбяга врага си? Земята летеше зад него като в мъгла: планини, реки, езера и поляни.
Тъкмо си бе помислил, че може би вече е много напред, когато точно до него се появи фигура и към шията му замахна меч. Перин се сниши и едва избягна атаката. Изръмжа и надигна чука, но Убиеца изчезна.
Перин спря. Убиеца можеше да се движи по-бързо от него и можеше да се озове под купола просто като скочи пред него и след това го изчака.
„Не мога да го надбягам“, осъзна Перин. Единственият начин да защити Файле и хората си бе да го убие. Иначе Убиеца щеше да прибере шипа, където и да го хвърлеше, а след това щеше да се върне и да задържи хората му в капана си.
Огледа се да разбере къде се е озовал. Намираше се на горист склон, на север от него се виждаше Драконовата планина. Погледна на изток и успя да види върха на огромно здание над короните на дърветата. Бялата кула. Градът можеше да му даде предимство, можеше да се скрие по-лесно в някое от многото здания или улички.
Перин скочи натам и куполът се задвижи с него.
Битката все пак бе неизбежна.
Глава 37
Мрак в Кулата
Гавин седеше на една каменна пейка в градините на двореца в Кемлин. Бяха изтекли няколко часа, откакто бе отпратил вестоносеца на Егвийн. Издутата кръгла луна висеше в смраченото небе. Слуги, притеснени сякаш за него, наминаваха от време на време да видят има ли нужда от нещо.
Искаше само да погледа небето. От много недели не бе могъл да го прави. Захладняваше, но си беше свалил палтото и го беше метнал на гърба на пейката. Въздухът бе хубав — по-различен някак от същия въздух под облачно небе.
Щом угасна и последният светлик, звездите грейнаха като деца, надникнали колебливо отгоре след заглъхналата шумотевица на деня. Толкова хубаво беше, че най-сетне ги вижда отново. Вдиша дълбоко.
Елейн беше права. Омразата му към ал-Тор до голяма степен произтичаше от разочарование. Може би и ревност. Ал-Тор играеше роля по-близка до онова, което Гавин щеше да избере за себе си. Да властваш над държави, да предвождаш армии. Като гледаше живота на двамата, кой бе поел ролята на принц и кой — на прост овчар?
Може би се съпротивляваше на настояванията на Егвийн, защото искаше той да води, той да е извършителят на геройства. Ако станеше неин Стражник, щеше да се наложи да отстъпи и да помага на нея да променя света. Имаше чест в това да пазиш живота на някоя велика личност. Голяма чест. Защото какъв е смисълът на великите дела? Признанието, което носят, или по-добрият живот, който осигуряват?
Да отстъпи. Беше се възхищавал на мъже като Слийти заради готовността им да направят това, но никога не ги беше разбирал. Не истински. „Не мога да я оставя да го прави сама. Трябва да ѝ помагам. Скрит в сянката ѝ.“
Защото я обичаше. Но и защото така щеше да е най-добре. Ако двама бардове се опитат да свирят различни песни едновременно, и двамата ще вдигнат шум. Но ако единият отстъпи, за да придаде хармония на мелодията на другия, тогава прелестта ще е по-голяма от това, което всеки от тях може да направи сам.
И в този момент най-сетне го разбра. Не можеше да отиде при Егвийн като принц. Трябваше да отиде при нея като Стражник. Трябваше да бди над нея и да ѝ служи. Да се грижи да се осъществяват желанията ѝ.
Време беше да се завърне.
Тръгна по алеята към двореца. Жабешките серенади по езерцата секваха — последвани от плясък във водата, — щом минаваше покрай тях. Влезе в сградата. До покоите на сестра му не беше далече. Щеше все още да е будна — напоследък ѝ бе трудно да заспи. През последните няколко дни често оставаха да си поговорят на чаша чай, преди да си легнат. Пред вратите ѝ обаче го спря Биргит.
И за пореден път го изгледа сърдито. Да, не ѝ харесваше да я принуждават да действа като капитан-генерал вместо него. Вече можеше да го разбере. Почувства се малко неловко, докато се приближаваше към нея.
— Не тази нощ, принцче.
— Заминавам за Бялата кула — отвърна той. — Бих искал да се сбогуваме.
Направи още крачка напред, но Биргит опря ръка на гърдите му и леко го избута.