— Ще се снишавам, Майко — каза Леане. — Но те явно са повече от нас. Ще ви трябвам.
— Разбрано.
Четирите изчезнаха мигновено. Защо не можеха да напуснат Кулата? Беше обезпокоително, но в същото време — изгодно.
Означаваше, че е в капан.
Но в същия капан беше и Месаана.
Пет гълъба литнаха от покрива.
Перин се обърна. Убиеца стоеше зад него. Миришеше на камък.
Кимна към полетелите птици и каза:
— Твои са, нали?
— За предупреждение — отвърна Перин. — Помислих, че ще се досетиш, ако поръся орехови черупки по пода.
— Умно.
Около тях се беше проснал великолепен град. Перин не беше вярвал, че някой град може да е по-величествен от Кемлин. Но ако съществуваше такова нещо, това бе Тар Валон. Целият град бе творба на изкуството, почти всяко здание — украсено със сводове, кули, статуи и орнаменти. Дори уличните камъни сякаш бяха подредени артистично.
Очите на Убиеца пробягаха надолу към колана на Перин. Там, прибран в кесията, сътворена от Перин, беше тер-ангреалът. Върхът стърчеше с усуканите в сложна плитка сребърни жички. Перин отново се бе опитал да го унищожи с мисъл, но бе отблъснат. Ударът с чука дори не беше го огънал. Каквото и да представляваше това нещо, беше направено да устоява на подобни атаки.
— Станал си много по-опитен — каза Убиеца. — Трябваше да те убия още преди няколко месеца.
— Мисля, че опита — отвърна Перин. Вдигна чука на рамото си. — Кой си ти всъщност?
— Човек на два свята, Перин Айбара. И притежаван от двата. Ще трябва да си върна сънния шип.
— Приближиш ли се, ще го унищожа.
Убиеца изсумтя и закрачи напред.
— Нямаш силата за това, момче. Дори аз нямам силата да се справя с това — погледът му неволно пробяга над рамото на Перин. Към какво?
„Драконовата планина — помисли Перин. — Сигурно се е притеснил, че съм дошъл тук да хвърля шипа вътре.“ Беше ли това знак, че Перин все пак може да унищожи тер-ангреала? Или Убиеца се опитваше да го подведе?
— Не ме принуждавай, момче — каза Убиеца и в ръцете му се появиха меч и нож. — Вече убих четири вълка днес. Дай ми шипа.
Четири? Беше убил само един. „Опитва се да ме предизвика“, каза си Перин.
— Мислиш, че ще повярвам, че няма да ме убиеш, ако ти го дам? Ако ти дам това, ще трябва да го върнеш в Геалдан. Знаеш, че просто ще те последвам там — Перин поклати глава. — Един от нас трябва да умре, и толкова.
Убиеца се поколеба. После се усмихна.
— Люк те мрази, знаеш ли. Мрази те дълбоко.
— А ти не? — попита Перин намръщено.
— Не повече, отколкото вълкът мрази елена.
— Ти не си вълк.
Убиеца сви рамене.
— Да приключваме тогава.
И се хвърли напред.
Гавин се втурна в Бялата кула и профуча покрай огледалните лампи на стойки по коридора — само една на всеки две бе запалена, за да се пести масло. Щом стигна до една от рампите, водещи нагоре, чу зад себе си стъпки.
Мечът му изсъска от ножницата, той се завъртя рязко и Мейзани и Целарк замръзнаха. Бившите Младоци вече носеха униформите на Бялата кула. Да го спрат ли се опитваха? Какви ли заповеди бе оставила Егвийн?
Отдадоха му чест.
— Господа? Какво правите?
— Сър — отвърна Целарк. — Когато един офицер тича с такава физиономия, човек не пита трябва ли му помощ. Просто тръгва след него.
Гавин се усмихна.
— Хайде.
Втурна се нагоре по рампата и двамата го последваха с извадени мечове.
Покоите на Егвийн бяха далече горе и докато ги стигнат, се задъхаха. Гавин спря, вдигна ръка и огледа потъналите в сянка близки ниши. Беше ли някоя достатъчно дълбока, за да скрие Кръвен нож?
„Не може да има светлина без сянка…“
Надникна иззад ъгъла към вратата на Егвийн. Стоеше точно там, където предния път бе провалил плановете ѝ. Дали и сега не правеше същото? Двамата му телохранители стояха зад него и чакаха заповедите му.
Да. Правеше същото като предния път. И все пак нещо се бе променило. Щеше да я брани, за да може да направи големи неща. Щеше да стои в сянката ѝ и да бъде горд. Щеше да прави каквото поиска тя — но щеше да я пази независимо от всичко.
Защото точно това правеха Стражниците.
Промъкна се предпазливо напред и махна на хората си да го последват. Мракът в онази сенчеста ниша като че ли не отблъсна вниманието му, както миналия път. Добър знак. Спря до вратата и предпазливо хвана дръжката. Беше отключена. Гавин си пое дъх и влезе.
Никаква аларма не се задейства. Никакъв капан не го задържа, за да го запокити навън. Чу само някакъв смътен шум и погледна нагоре. Във въздуха висеше слугиня на Кулата, бореше се да се отскубне, ококорена и зяпнала, устата ѝ бе запушена от невидим поток Въздух.