Гавин изруга, втурна се през стаята и блъсна вратата към спалнята на Егвийн. Леглото ѝ, опряно на отсрещната стена, бе скрито зад тънки бели завеси и на стойката до него гореше светилник. Гавин дръпна тюла настрана. Спеше ли? Или беше…
Посегна към шията ѝ, но чу шум зад себе си, обърна се, развъртя меча и блокира удара. Не едно, а две тъмни петна скочиха от сенките. За миг погледна към Егвийн. Нямаше кръв, но не можеше да разбере диша ли, или не. Беше ли спрял навреме убийците с влизането си?
Нямаше време да проверява. Влезе в Ябълкови цветчета във вятъра и изкрещя. Двамата му приятели се появиха на прага и замръзнаха стъписани.
— Доведете помощ! — извика Гавин. — Бързо!
Тъмнокожият Мейзани се обърна да изпълни заповедта му, но Целарк, изпълнен с решимост, скочи вътре и се включи в боя.
Кръвните ножове се движеха като мълнии, буквално се размиваха във въздуха. Гавин успя да влезе в Котка върху горещ пясък, но всеки удар биеше във въздуха. Очите вече го боляха от усилието да следи къде са.
Целарк ги атакува отзад, но се оказа също толкова безпомощен. Гавин стисна зъби и продължи да се бие с гръб към леглото. Трябваше да ги задържи настрана от Егвийн достатъчно дълго, докато дойде помощ. Ако можеше.
Двамата убийци изведнъж се обърнаха и връхлетяха заедно срещу Целарк. От прерязаното му гърло плисна червена кръв. Гавин изрева, влезе в Гущер сред тръните и атакува убийците в гръб.
Ударите му отново не улучваха, сякаш на косъм. Целарк падна и изгъргори, а Гавин не можеше да пристъпи напред, за да го защити, без да изложи Егвийн на риск.
Единият убиец се извърна към него, докато вторият обезглави Целарк с посичане, което — въпреки сенките — приличаше много на Река, подронваща брега. Гавин заотстъпва, мъчеше се да откъсне очите си от обезглавения Целарк. Защита. Трябваше да се защитава, докато дойде помощ!
Сеанчанците бяха нащрек: знаеха, че е успял да надвие един от тях. Но сега бяха двама. Не беше сигурен дали ще може да издържи.
„Ще издържиш. Ако паднеш, Егвийн загива.“
Зърна ли някакво движение там, в другата стая? Възможно ли бе да е дошла помощ? Обзет от надежда, Гавин пристъпи настрани и успя да види тялото на Мейзани на пода, плувнало в кръв.
Трета забулена в сенки фигура се плъзна в стаята, затръшна вратата и я заключи. Затова се бяха поколебали другите двама. Изчакали бяха да дойде съюзникът им. Тяхната помощ.
Тримата атакуваха заедно.
Перин пусна вълка на воля.
За първи път не се притесни какво може да му причини това. Остави се да бъде и докато се биеше, светът сякаш стана такъв, какъвто трябваше да е.
Навярно защото се покори на волята му.
Младия бик скочи от един покрив в Тар Валон — мощните му задни крака го изхвърлиха във въздуха. Кесията с тер-ангреала бе вързана на гърба му. Прелетя над някаква улица и кацна върху мраморен покрив със статуи по ръбовете. Претърколи се и се изправи вече човек, с вързания на кръста му тер-ангреал, и замахна с чука.
Убиеца изчезна точно преди чукът да удари и се появи от дясната му страна. Перин изчезна, докато Убиеца замахваше, после се появи вляво от него. Напред и назад, въртяха се един около друг, всеки изчезваше, появяваше се отново и се мъчеше да нанесе смъртоносен удар.
Перин излезе от омагьосания кръг и се озова до една от големите статуи на покрива — на някакъв величав на вид пълководец. Удари я с всичка сила и парчетата изригнаха към Убиеца, засипаха го с дъжд от камъни и прах.
Убиеца изрева. Наметалото му мигновено стана твърдо като стомана и каменните късове заотскачаха от него. Той се отърси и цялото здание се разтресе. Перин изруга и скочи, преди покривът да пропадне.
Зарея се във въздуха и се превърна във вълк, преди да стъпи на един съседен покрив. Убиеца се появи пред него с опънат лък. Младия бик изръмжа и си представи силен вятър, но Убиеца не стреля. Просто стоеше като…
Като статуя.
Перин изруга и се извъртя. Една стрела профуча на косъм от кръста му. Истинският Убиец стоеше зад гърба му. Изчезна. След миг изчезна и статуята — точно негово копие, — която бе сътворил, за да го отвлече.
Перин вдиша дълбоко и накара потта да се махне от челото му. Убиеца можеше да го връхлети отвсякъде. Вдигна стена зад гърба си и предпазливо огледа покрива. Куполът над главата му се разтърси. Беше свикнал вече с това — куполът се движеше с него.