— Белфир? Ти спря белфир? Нищо не би трябвало да може да направи това.
— Това е просто сплит — отвърна Перин и подири с ума си Скокливец. Къде беше Убиеца?
— Не е просто сплит, Перин, това е…
— Съжалявам, Егвийн. Ще говорим по-късно. Внимавай в това място. Сигурно вече знаеш, че трябва да си предпазлива, но все пак внимавай. По-опасно е, отколкото си мислиш.
Обърна се и затича. Егвийн май беше успяла да стане Айез Седай. Това беше добре. Заслужаваше го.
„Скокливец? — изпрати той. — Къде си?“
Отвърна му внезапна, ужасяваща болка.
Гавин се биеше на живот и смърт срещу трите оживели сенки от мрак и стомана.
Притискаха го до ръба на възможностите му, вече му бяха нанесли десетина рани по ръцете и краката. Той прилагаше Циклонът бушува, за да се опази от фаталния удар. На косъм.
Капки от кръвта му бяха опръскали прозирните завеси на леглото на Егвийн. Ако противниците му вече я бяха убили, настървението им щеше да е ненужна игра.
Отслабваше. Ботушите му оставяха кървави стъпки по пода. Не можеше да усети болката и париранията му ставаха мудни. Щяха да го надвият всеки момент.
Никаква помощ не идваше, въпреки че вече беше прегракнал от викане. „Глупак — помисли Гавин. — Трябва да мислиш повече и по-малко да тичаш право към опасността!“
Единствената причина все още да е жив бе предпазливостта на тримата, чиято цел явно беше да го изтощят. Щом паднеше, според онази сул-дам щяха да се развилнеят из Бялата кула. Айез Седай щяха да са напълно изненадани. Тази нощ можеше да се окаже по-бедствена от първоначалната атака на сеанчанците.
Тримата настъпиха.
„Не!“ — помисли Гавин, когато един от тях опита Реката подронва брега. Скочи напред, присвит между две остриета, и развъртя оръжието си. За негово изумление успя да нанесе удар и се разнесе вик. Плисна кръв и едната призрачна фигура се свлече на пода.
Другите двама изругаха и играта на изтощение свърши. Връхлетяха право срещу него и оръжията им засвяткаха сред тъмна мъгла.
Сенки. Как може човек да се бие срещу сенки? Беше невъзможно!
„Където има светлина, трябва да има сянка…“
Хрумна му нещо отчаяно. Той изкрещя, скочи настрани, дръпна една възглавница от леглото на Егвийн, удари с нея светилника и го загаси.
Стаята потъна в мрак. Никаква светлина. Никакви сенки.
Равенство.
Тъмнината изравни всичко. Не можеше да види кръвта по ръцете си, не можеше да види черните сенки на враговете си, нито белотата на леглото на Егвийн. Но можеше да чува движенията на двамата.
Вдигна за отчаян удар меча си в Колибри целува медена роза, предвиждайки следващото движение на Кръвните ножове. Размътените им фигури вече не го разсейваха и точният му удар потъна в плът.
Изтръгна острието. Стаята бе тиха, чу се само падането на пронизания от него мъж. Гавин затаи дъх и чу ударите на сърцето си. Къде беше последният убиец?
От другата стая не идваше никаква светлина. Целарк беше паднал до вратата и трупът му преграждаше светлината под прага.
Трепереше от слабост. Загубил беше твърде много кръв. Да имаше нещо да хвърли, за да отвлече убиеца… но не. Дрехите щяха да прошумолят при движението и да го издадат.
Стиснал зъби, той потупа с крак по пода и вдигна меча да защити врата си; молеше се на Светлината атаката да дойде ниско.
Острието се вряза дълбоко в хълбока му. Той изпъшка, но замахна с всичките сили, които му бяха останали. Мечът му изсъска и се вряза в плътта. Последва изтупване — отрязаната глава отскочи от стената и трупът се свлече на пода.
Гавин залитна към леглото, кръвта бликна от хълбока му. Причерняваше му, макар че не можеше да се разбере в затъмнената стая.
Посегна натам, където помнеше, че е ръката на Егвийн, но се оказа твърде слаб да я намери.
Миг след това падна на пода. Последната му мисъл бе, че не знае жива ли е, или не.
— Велика господарке — заговори Катерин, коленичила пред Месаана, — не можем да намерим онова, което описвате. Половината ни жени го търсят, докато другата половина се бият с червеите, които се съпротивляват. Но го няма никъде!
Месаана перна разсеяно гърба на Катерин с камшици от Въздух. Провалът винаги трябваше да се наказва. Последователността бе ключова във всякакви форми на обучение.
Бялата кула над нея се тресеше, но тук тя бе в безопасност. Беше наложила волята си над това място, сътворявайки нова стая под мазетата, всечена като кухина в камъка. Децата, които се бореха горе, явно си въобразяваха, че познават мястото добре, но си бяха деца. Тя беше влизала в Тел-айеран-риод цяло столетие преди да бъде затворена.