— Да ме изгори дано — изръмжа вълкоубиецът. — Мразя ги тези неща — земята около тях изведнъж се промени в застлан с плочки под.
Перин бавно се надигна. Подпря се на тояга, за да се задържи на крака, и се постара да изпише на лицето си ужас — не беше трудно. Затътри се покрай Убиеца. В същия момент той погледна надолу и видя тер-ангреала в ръката му.
Зяпна невярващо, а Перин заби ножа в корема му. Убиеца изкрещя и залитна назад.
Кошмарът около тях се огъна. Скоро щеше да се разпадне. Убиеца изгледа Перин с пламнали от ярост очи.
Въпреки тоягата Перин едва се държеше на крака. Наистина беше ранен лошо. Земята потрепери, до него се разтвори цепнатина, кипнала от зной и лава като…
Перин се сепна. Като Драконовата планина. Погледна тер-ангреала между пръстите си. „Страшните сънища на хората са толкова силни — зашепна в ума му гласът на Скокливец. — Толкова силни.“
И докато Убиеца пристъпваше към него, Перин стисна зъби и запокити тер-ангреала в реката от лава.
— Не! — изкрещя Убиеца и реалността около тях започна да се връща. Кошмарът се пръсна, последните му утайки изчезнаха. Перин се озова на колене върху студените плочки на тесен коридор.
Вдясно от него лежеше стопена буца метал.
Перин се усмихна.
Също като Убиеца, тер-ангреалът се бе появил тук от истинския свят. Също като човек, можеше да бъде унищожен тук. Виолетовият купол над тях бе изчезнал.
Убиеца изръмжа, пристъпи напред и изрита Перин в ребрата. Последва още един ритник и Перин се олюля замаян.
„Бягай, Млади бико — чу немощния глас на Скокливец. — Бягай.“
„Не мога да те оставя!“
„Но аз… трябва да те оставя.“
„Не!“
„Ти намери отговора си. Потърси Безграничен. Той ще… обясни… отговора.“
Перин стисна зъби, за да издържи и следващия ритник. Изпъшка, докато сетното послание на Скокливец — тъй утешително и близко — заглъхваше в ума му.
Скокливец вече го нямаше.
С изпълнен с терзание крясък и пълни със сълзи очи Перин се измъкна от вълчия сън. Чувстваше се като последен страхливец.
Битката с Месаана беше изопнала ума ѝ до скъсване и болката цепеше главата ѝ. Беше се разминала на косъм с поражението. Планът ѝ бе подействал, но тежестта на случилото се я бе оставила съкрушена.
Все пак беше огромна победа. Трябваше да претърси Бялата кула и да намери жената, която — щом се събудеше — вече щеше да е с ум на невръстно дете. Знаеше някак, че Месаана няма да може да се съвземе от това. Знаеше го още преди Баир да е изрекла думите си.
Отвори очи в уютната тъмна стая и помисли да събере Съвета и да обясни защо Шеван и Карлиня никога вече няма да се събудят. Въздъхна тъжно. Обяснила им беше опасността, но въпреки това се чувстваше виновна за гибелта им. Както и за Никола, която винаги бързаше повече от допустимото. Не трябваше да е там. Беше…
Поколеба се… Каква бе тази миризма? Не беше ли оставила светилника запален? Сигурно бе догорял. Прегърна Извора и изпреде кълбо светлина, което увисна над дланта ѝ. Сцената, която се откри пред очите ѝ, я стъписа.
Прозрачните завеси на леглото ѝ бяха оплискани с кръв, а на пода лежаха пет тела. Трите бяха в черно. Единият бе непознат младеж в табарда на Гвардията на Кулата. Петият… петият бе с бяло-червено палто…
Гавин!
Скочи от леглото и коленичи до него. Дишаше едва-едва и в хълбока му зееше рана. Егвийн запреде Земя, Дух и Въздух в сплита на Цяра, макар да не бе надарена в това. Заработи в паника. Цветът на лицето му сякаш малко се върна и раните започнаха да се затварят, но тя не можеше да направи достатъчно.
— Помощ! — извика Егвийн. — Амирлин има нужда от помощ!
Гавин се размърда.
— Егвийн — прошепна и отвори очи.
— Шшт, Гавин. Ще се оправиш… Помощ!
— Ти… не остави достатъчно светлина — прошепна той.
— Какво?
— Писмото, което пратих…
— Никакво писмо не съм получила. Стой мирно… Помощ!
— Никой няма… Виках. Светилниците… добре е… ти не… — Гавин се усмихна като в просъница. — Обичам те.
— Стой мирно — промълви тя. Светлина! Плачеше.
— Убийците не бяха твоите Отстъпници обаче — промълви Гавин. — Прав бях.
Прав беше. Какви бяха тези черни униформи? Сеанчанци?
„Щях да съм мъртва“, осъзна Егвийн. Ако Гавин не беше спрял убийците, щяха да са я убили в съня ѝ и щеше да е изчезнала от Тел-айеран-риод. Нямаше да е убила Месаана.
Изведнъж се почувства глупачка и усещането за победа се изпари напълно.