Кожените възглавници бяха натъпкани с пера от калир, който в този Век живееше само в Шара, но на Грендал не и беше до този лукс.
Слугата — зает ѝ от Моридин — бе коленичил пред нея. Очите му, макар и сведени, пламтяха от гняв. Да, позволяваше си да покаже гнева си. Знаеше, че е незаменим.
Изглежда, знаеше също, че провалът му ще падне на нейните рамене.
Грендал не се изпоти. Твърде добре се владееше за това. Прозорецът в широката стая с червени плочки изведнъж се разтвори и студеният морски вятър нахлу и угаси няколко светилника. Струи дим се завихриха от фитилите им.
Нямаше да се провали.
— Приготви се да задействаш капана — заповяда тя.
— Но…
— Направи го и не смей да възразяваш на една от Избраните, псе.
В очите на слугата все още пламтяха бунтовни искри.
Нямаше значение. Все още ѝ оставаше един инструмент. Инструмент, поставен грижливо на мястото му. Инструмент, който бе подготвила за момент като този.
Трябваше да се направи много внимателно. Айбара беше тавирен и при това — плашещо силен. Стрели, хвърлени отдалече, нямаше да улучат и ако той се усетеше, щеше да се спаси.
Трябваше ѝ буря и той да е в центъра ѝ. И тогава щеше да е свършен.
„Още не е свършило, нещастник такъв.“
„Но ще свърши. Ще свърши.“
Глава 39
В Триделната земя
Авиенда отново се чувстваше на мястото си.
Имаше някакво успокоително съвършенство в Триделната земя. Влагоземците смятаха еднаквите цветове на пейзажа за скучни, но за нея бяха красиви. Шарки кафяво и жълто. Познати и благонадеждни, не като влажните земи, където и гледката, както и времето, се оказваха различни веднага щом се обърнеш.
Тичаше във вечерния здрач и стъпалата ѝ тупаха по прашната земя. За първи път от много месеци се чувстваше сама. Във влажните земи винаги имаше чувството, че я наблюдава някой враг, а тя не може да го види или нападне.
Не че в Триделната земя бе по-безопасно. Онова тъмно петно под храста надра бе гнездо на смъртоносна змия. Забършеше ли човек трънливите му клони, змията щеше да нападне. Беше видяла петима мъже да умират от тези ухапвания. Гнездото бе просто едно от многото рисковани места, които подминаваше в бяга си към Руйдийн. Но тези опасности бяха ясни. Можеше да ги види и да ги избегне. Ако умреше от ухапването на змията или паднеше под зноя на земята, вината щеше да е нейна.
Винаги бе за предпочитане да се изправиш пред врага или опасността, която можеш да видиш, отколкото да се боиш от скритото зад лицата на лъжливите влагоземци.
Тичаше в гаснещата светлина. Беше хубаво, че отново се поти. Хората във влажните земи не се потяха. Може би точно това ги правеше така необичайни. Вместо да оставят слънцето да ги топли, търсеха хлад. Вместо да влязат в добра палатка потилня и да се почистят, се потапяха във вода. Това не беше — не можеше да е — здравословно.
Нямаше да лъже себе си. Бе опитала от онези луксове и се беше забавлявала в баните на влагоземците, и се беше радвала на прелестните рокли, които Елейн я бе принудила да облича. Човек трябва да опознае слабостите си, преди да може да ги надвие. Сега, докато тичаше по полегатите склонове на Триделната земя, гледната ѝ точка за света се възвръщаше.
Забави крачка. Колкото и изкусително да беше пътуването в тъмното и спането през дневния зной, не беше разумно. Една погрешна стъпка в тъмното — и край на живота ти. Бързо събра сухи клонки от храста так и кора от ина’та и спря до една висока скала.
Скоро огънят пламна и оранжевата светлина заигра по каменната стена. По пътя беше убила малък гърбочеруп, извадила го беше от корубата и сега го одра и го набучи на шиш. Не беше най-вкусното ястие, но засищаше.
Отпусна се, загледана в пращящия огън, вдишваше миризмата на месото. Да, радваше се, че не бе Пътувала направо до Руйдийн, а задели време — колкото и ценно да беше времето — да потича в Триделната земя. Това ѝ помагаше да разбере какво е била преди и в какво се е превърнала. Авиенда Девата вече я нямаше. Беше приела пътя на Мъдра и това бе върнало честта ѝ. Отново имаше цел. Като Мъдра можеше да помогне народът ѝ да оцелее във време на най-тежки изпитания.
Свършеше ли това, щеше да се наложи да се завърнат в Триделната земя. Всеки ден във влажните земи ги правеше все по-слаби. Самата тя бе един чудесен пример за това. Там беше омекнала. Но как можеше да не омекне човек в онези земи? Трябваше да се махнат оттам. Възможно по-бързо.
Усмихна се, отпусна се по гръб на земята и затвори очи, та дневната умора да се стопи. Бъдещето ѝ изглеждаше много по-ясно. Щеше да посети Руйдийн, да премине през кристалните колони, а след това да се върне и да поиска своя дял от сърцето на Ранд. Щеше да се бие в Последната битка. Щеше да помогне да се съхранят останките от оцелелите айилци и да ги върне у дома, където бе мястото им.