Чу някакъв звук.
Отвори очи, скочи и прегърна Извора. Изпита задоволство от това колко инстинктивно потърси Единствената сила вместо копията, които вече ги нямаше. Запреде кълбо светлина.
В тъмнината наблизо стоеше жена в айилско облекло. Не кадин-сор или облеклото на Мъдра, а обикновено облекло: тъмна пола, жълто-кафява блуза и шал, забрадка. Беше на средна възраст и не носеше никакви оръжия. Беше спокойна.
Авиенда се огледа. Засада ли бе това? Или тази жена беше призрак? Някоя от възкръсващите мъртъвци? Защо не беше чула стъпките ѝ?
— Поздрави, Мъдра — рече жената и наведе почтително глава. — Може ли да споделя вода с тебе? Пътувам отдалече и видях огъня ти — кожата ѝ беше сбръчкана и не можеше да прелива — Авиенда можеше лесно да го долови.
— Все още не съм Мъдра — отвърна тя сдържано. — Сега правя второто си пътуване към Руйдийн.
— Значи скоро ще намериш много чест — рече жената. — Аз съм Накоми. Уверявам те, че не ти мисля злото, момиче.
Изведнъж Авиенда се почувства глупаво. Жената бе дошла при нея без извадени оръжия. Мислите я бяха разсеяли, затова не бе усетила приближаването ѝ.
— Разбира се, заповядай.
— Благодаря — Накоми пристъпи на светло и остави пътната си торба до малкия огън. Цъкна с език и извади от торбата няколко съчки да подсили пламъците. Извади и котле за чай. — Може ли малко вода?
Авиенда извади меха. Трудно можеше да задели и капка вода — все още бе на няколко дни път от Руйдийн, — но щеше да е обида да не откликне на молбата, след като вече бе предложила заслон.
Накоми взе меха, напълни котлето за чай и го сложи на огъня.
— Нечакана радост е — заговори тя, докато ровеше в торбата си, — да прекосиш пътя на жена, запътила се към Руйдийн. Кажи ми, дълго ли беше чирачеството ти?
— Много дълго — отвърна Авиенда. — Най-вече заради собствената ми упоритост.
— Аха. Имаш излъчване на воин, дете. Кажи ми, да не си от ония, дето отидоха на запад? Дето тръгнаха с оногова, когото наричат Кар-а-карн?
— Той е Кар-а-карн.
— Не казах, че не е — отвърна с лека насмешка Накоми, докато вадеше листа чай и билки.
Да, не беше го казала. Авиенда обърна гърбочерупа на огъня и стомахът ѝ изръмжа. Трябваше да сподели и храната си с Накоми.
— Може ли да попитам — рече Накоми. — Какво мислиш за Кар-а-карн?
„Обичам го“, помисли си мигновено Авиенда. Но не можеше да каже това.
— Мисля, че има много чест. И макар да не знае верния път, учи се.
— Живяла си с него значи?
— Доста — отвърна Авиенда. И за да е по-честна, добави: — Повече от други.
— Той е влагоземец — рече Накоми замислено. — И Кар-а-карн. Кажи ми, толкова ли прекрасни са влажните земи, както разправят мнозина? Реки, толкова широки, че не можеш да видиш другия бряг, растения, толкова пълни с вода, че се пръскат, като ги стиснеш?
— Влажните земи не са прекрасни — отвърна Авиенда. — Те са опасни. Правят ни слаби.
Накоми се намръщи.
„Коя беше тази жена?“ Не беше необичайно да срещнеш пътуващи из Пустошта айилци. Дори децата се учеха да се пазят сами. Но не трябваше ли Накоми да пътува с приятели, със семейство? Не носеше облеклото на Мъдра, но имаше нещо в нея…
Накоми разбърка чая, след това намести гърбочерупа над жаравата, за да се пече по-равномерно. От торбата си извади няколко ядливи корена. Майката на Авиенда винаги ги печеше. Жената ги постави в глинена съдина и я пъхна в жаравата. Авиенда не беше забелязала досега колко топъл е станал огънят. Откъде бяха дошли всички тези въглени?
— Изглеждаш притеснена — каза Накоми. — Не ми се полага да разпитвам чирачка за Мъдра. Но виждам тревога в очите ти.
Авиенда потисна гримасата си. Щеше да е по-добре тази жена да я остави на мира. Но пък я бе поканила да сподели водата и заслона ѝ.
— Безпокоя се за народа ни. Опасно време иде.
— Последната битка — отрони Накоми. — Онова, за което говорят влагоземците.
— Да. Друго ме притеснява. Влажните земи покваряват хората ни. Правят ги меки.
— Но влажните земи са част от съдбата ни, нали? Нещата, които Кар-а-карн е разкрил, както разправят… свързват ни по странен начин с влажните земи. Стига казаното от него да е истина.
— Не би излъгал за това.