Ято мишелови изпърха край тях в нощния въздух. Историята на народа ѝ — нещата, които Ранд ал-Тор беше разкрил — все още носеше скръб на много айилци. В Руйдийн Авиенда скоро щеше сама да види тази история: това, че айилците са нарушили клетвите си. Народът ѝ някога бе следвал, а после — изоставил Пътя на листото.
— Интересни мисли повдигаш, дете — рече Накоми, докато сипваше от чая. — Земята ни е наречена Триделната земя. Триделна, заради три неща, които ни е сторила. Наказала ни е заради грях. Изпитала е куража ни. Била е наковалнята, на която ни е изковала съдбата.
— Триделната земя ни прави силни. Тъй че напускайки я, ставаме слаби.
— Но ако сме дошли тук, за да бъдем изковани в нещо силно — заговори Накоми, — не намеква ли това, че изпитанията, пред които трябва да се изправим — във влажните земи, — са толкова опасни, колкото и самата Триделна земя? Толкова опасни и трудни, че е трябвало да дойдем тук, за да се подготвим за тях? — поклати глава. — О, но аз не би трябвало да споря с Мъдра, дори и чирачка да е. Имам тох.
— Никога няма тох в изричането на мъдри думи — рече Авиенда. — Кажи ми, Накоми, за къде пътуваш? От коя септа си?
— Далече съм от покрива си — отвърна жената с тъга. — И все пак близо. Може би той е далече от мен. Не мога да отговоря на въпроса ти, дете, не ми е дадено да разкривам тази истина.
Авиенда се намръщи. Що за отговор бе това?
— Струва ми се, че като сме нарушили древните си клетви да не вършим никакво насилие, нашият народ си е спечелил голям тох.
— Да — отрони Авиенда.
Какво прави човек, когато целият му народ е направил нещо толкова ужасно? Осъзнаването на това бе накарало много айилци да се предадат на безизходната скръб. Бяха захвърлили копията си или бяха отказали да съблекат бялото на гай-шайн — в знак, че народът им има неизплатимо голям тох.
Но те грешаха. Айилският тох можеше да бъде изплатен. Трябваше да бъде изплатен. Точно в това бе смисълът да се служи на Кар-а-карн, изразителя на онези, пред които айилците първоначално бяха положили клетвите си.
— Ще срещнем своя тох — каза Авиенда. — Като воюваме в Последната битка.
Тъй че айилците щяха да възвърнат своята чест. Изплатиш ли своя тох, забравяш за него. Да помниш грешка, която е била изплатена, беше нагло. Щяха да приключат. Щяха да могат да се върнат и никога вече да не изпитват срам за нещо станало в миналото. Авиенда кимна.
— И тъй — заговори Накоми и ѝ подаде чаша чай, — Триделната земя бе нашето наказание. Дойдохме тук, за да порастем и да можем да срещнем своя тох.
— Да — отвърна Авиенда. Беше ясно.
— Тъй че след като воюваме за Кар-а-карн, ще сме срещнали своя тох. И поради това няма да има причина да бъдем наказвани повече. Ако е така, защо да се връщаме в тази земя? Няма ли да е все едно, че търсим още наказание, след като тох е изплатен?
Авиенда замръзна. Но не, това беше глупаво. Не искаше да влиза в спор с Накоми, но мястото на айилците все пак бе в Триделната земя.
— Народът на Дракона — каза Накоми и отпи от чая си. — Това сме ние. Служенето на Дракона е било смисълът зад всичко, което сме правили. Обичаите ни, кръвните ни вражди, суровото ни обучение… самият ни начин на живот.
— Да.
— И тъй — заговори тихо Накоми, — след като Заслепителят на зрака бъде надвит, какво остава за нас? Може би затова толкова много отказаха да последват Кар-а-карн. Защото ги безпокоеше какво означава това. Защо продължаваме старите си порядки? Как намираме чест във враждите и взаимното си избиване? Защо ставаме по-твърди? Заради самата твърдост ли?
— Аз…
— Извини ме — каза Накоми. — Позволих си отново да се разбъбря. Боя се, че това ми е слабост. Хайде, да похапнем.
Авиенда се сепна. Корените със сигурност все още не можеше да са готови. Но Накоми ги извади и миришеха чудесно. Наряза гърбочерупа и извади от торбата си две калаени чинийки. Смеси месото с корените и подаде едната на Авиенда.
Тя опита колебливо. Беше вкусно, чудесно дори. По-хубаво от много пиршества, които помнеше в красивите дворци във влажните земи. Зяпна удивена в чинийката.
— Моля да ме извиниш — рече Накоми. — Трябва да се погрижа за естеството.
Усмихна се, стана и се отдалечи в тъмното.
Авиенда се хранеше тихо, притеснена от казаното. Тази чудесна храна, сготвена над огън от толкова скромни нещица, не беше ли доказателство, че разкошът на влажните земи е ненужен?
Но все пак каква щеше да е тепърва целта на айилците? Щом нямаше да чакат повече Кар-а-карн, какво щяха да правят? Да се бият, да. А после? Да продължат да се избиват в кръвни вражди? За какво?